СПОМЕНЪТ

Мара Белчева е една от първите български поетеси и една от най-образованите за времето си дами в България. Тя завършва средното си образование във Велико Търново. След това учи във висшия девически институт във Виена, а малко по-късно завършва филология в същия град. За кратко време работи като учителка в Русе и София. Още съвсем млада се омъжва за Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. 

След смъртта на съпруга си, тя става спътница на Пенчо Славейков до края на живота му. Освен поетеса, Мара Белчева е и преводачка. 

Тя превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра” (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана” (поставена 1922) и др. През 1907 г. издава стиховете си. Творчеството й не е голямо по обем, но заема изключително важна роля в българската „женска” поезия. 

Нейните стихове са интимни и нежни, посветени на човешката близост и доверие. Споменът за Славейков озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисли върху вечните човешки въпроси.

ЗА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ
Познавах го от дете. Тогава той беше малък, къдрав, чер, пъргав и често минаваше под прозорците на училището, дето леля ми беше учителка, а брат му ни учеше да пеем „Боже, княза пази” - химна за посрещането на първия български княз в Търново. Той тичаше подир нас, момичетата, подкачаше ни, както другите и дори повече от тях.

В Севлиево, когато бях при домашните си, баща му, стар доста на моя дядо още от Цариград, дето са печатали заедно (дядо хаджи Ангел) своите псалтики, и по-сетне кои е бил даскал в нашия град, мина с цялото си семейство за София. Навярно за нещо голямо ще да е отивал, както в малкия град се мисли, когато някой мине през там за по-голям. Тъй и излезе отсетне. И къдравото момче преспа със сестра си у дома, с нас децата в една стая, и до късно ни развеселяваше. Сутринта дигна прахоляка по севлиевските улици с моите братчета.

Години минаха оттогаз. Мене изпратиха във Виена. Три цели години прекарах там. Един ден стигна вест, че баща ми починал. Железницата ме повлече към моята родина, към онова, което ми е било обречено.

В София ходех често у тях при сестра му, моя другарка от детинство, от онова време още, когато той беше малък, къдрав, чер, пъргав.
Седем години, откак не бях го виждала (1879-1886). У него не останало нищо от детето. Само очите все блещукаха. Какви очи! И на горната му устна побили вече мустачки, на дебелата горна устна. Нас с Пенка ни интересуваха други работи и аз малко обръщах внимание на момчето, свряно в къта и заровено в куп книги. Песни пише човека, само поети го интересуват.

Кой е мислил тогава, че от него ще излезе поет! Баща му като учител, журналист, народен трибун е трябвало да скита от град на град и малкия Пенчо е учил ту в едно, ту в друго училище. И тъй често палавото дете е боледувало, че неговите неведнаж са го отписвали от живота.

Към 15-тата година го мъчи маларична треска и баща му го завежда в манастиря Бяла черкова, оставя го при стражаря, в кулата на поправка, отдето в безсънни нощи юношата е виждал фосфоресцирането на пъновете в ония девствени гори, по-сетне възпроизведени в „Кървава песен”.

Оттам, прекарал лятото в беседа с горския стражар и в самотни разходки, той се връща закрепнал. Баща му се гордее с него, води го със себе си навред дето има да види и да чуе нещо. 

Но към 19-годишна възраст намират го заспал и вкочанен на пързалката в Пловдив и тежка болест приковава тоя пълен с буйност юноша три години на легло!

Спомняйки си по сетне за тя години, гой обичаше да говори само за ползата, що са му принесли. Че тогаз той се запознава с руската, френската и английска литература. Запознава се с Хайне, под чието влияние написва лирическата „Момини сълзи”, от която по-сетне се отрича.

Тук животът издигна стена между нас. Една голяма стена. Моята младост и желание диктуваха - животът изпълняваше. Виждах го понякога само отдалеч и поздравите ни бяха бегла... Един ден го видях как се примъква и влезе и кабинета на мъжа ми. Сетне узнах, че идвал да съобщи за смъртта на първия български военен министър Никифоров и от страна на друго лице да моли за нещо. Тогава беше на власт Стамболов и умрелия на чужбина военен министър не можеше да става открито и пряко дума.

Веднъж привдигнал се от болестта, Пенчо, подпиран о тоягата си, ако и „през задните врата”, нахълтва цял в политиката Ала овреме вижда, че не му е там мястото, и отива да учи литература в Лайпциг, дето прекарва шест години.

През това време (1899) една вечер във Врана, при бюфета в градската градина, видях го да минава пак тъй приведен, прикривено облегнат на бастона, с голяма сламена шапка. Което живота ми даде рано, рано го отне. 

Осем години, откак тоя живот ме беше обвил в черно було, а и неговата сестра лежеше вече в гроба. Позна ме и дойде. 

И в незначителен разговор и разни шеги за студентския живот, за Немско, за немците на устните му трепваше често смях и пьргавостта на нозете му сякаш бе преминала в езика. 

Очите бляскаха във вечерната дрезгавина и пръстите посягаха към малката брадичка. Аз знаех само няколко превода от Хайне и че печатал някакви “Момини сълзи”, в думите му ясно чувах Хайневи шеги.

- Вие сте станали поет!
- Че поетите не са кундураджии... Макар че дълго трябва чиракуват, те не стават. Човек става офицер, дипломат... става жена, жена някому, но...
Стъмяваше се. Наоколо ни бе все по-тихо. По-тих и разговорът... Кой знае дали Враца е чувала някога подобни разгори и градската градина - такива думи, и весели, и скръбни, тишината на една интимна лятна провинциална вечер. И в тишината на тая вечер той се отвлече някъде приведен, криво легнат на бастона си.

Отидохме си и ние, брат ми и аз, разговаряйки все за него, за „Момини сълзи” - коя ли ще го обича, може да го обича - и сума други неща, които идват на ум през тиха вечер, в тих провинциален град, когато се прибираш дома.

Пенчо пак се връща в Лайпциг, отдето зачестяват песните, изпратени до Кръстева, редактор на „Мисъл”; тогаз се оформява той като поетическа личност и замисля мярналата му се в детинство „Кървава песен”. Когато написва първия стих от тая песен, не е знаял де ще го заведе тя...

И пак години. И пак чужбина. Отново дома, отново чужбина. Дните се ронеха като розови листа, вихър ги отнасяше... Женева. Университетът. 

Хирургическият нож на професор W. във Виена. Там, дето почнах живота, без малко щях да го оставя. Връщам се дома, дето не вярвах вече да се върна жива. И ми се видя градът, който европейците - гости се надварват да хвалят, видя ми се като живота, останал зад мене, пуст и незначителен. 

Безфизиономен град, за които като че ли са думите на Заратустра: „Значат ли нещо тия къщи? Истина, никоя велика душа не ги е създала тях, свой символ! Дете ли глупаво ги е измъкнало от своята кутия за играчки? Да можеше друго дете да ги напъха отново в кутията! Могат ли човеци да живеят в тях?”

Не го обичах тогава този град. И може би не щях да се върна в него, да нямаше там два гроба. Тегнеше ме отново някъде, дето не съм бивала, в край, който не познавах. Багажът ми беше готов, дните прочетени.

Беше майски следобед 1903 година. Мой роднина доведе у дома Пенча. Не бях го виждала с години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него, неопределени мнения. Бил мълчалив. Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума. Казвам вечер. защото деня отдавна се мина, мина и вечерта в нощ, а той все разправяше. Как е невнимателен и може ли толкова дълго да се стои! Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи понякога на ръба на неприличието, па понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана; ръката му все вие и опъва брадата кой знае от кога не виждала ножицата.

„Същински Йеремия, слязъл от потока на Сикстинската капела! Пророк или народен трибун би станало от него - си мислех, като гледах рошавата му глава. - Нещо говори, нещо цитира, повръща се пак, допълня, отбие се подир някой детайл, завърне се тъкмо когато не чакаш.”
На всяка наша дума: „Не е тъй!”, „Да речем!”, „Но”... И помня ли ги аз всички ония изрази и думи, с които ни препречваше думите, не ни оставяше да кажем, когато и действително имахме нещо да кажем. 

Живот, поезия, политика, знайни и незнайни мене хора - а братовчед ми все поглежда часовника Най-сетне и самата лампа започна да примигва - и дълго след това по тротоара се чуваше тракането на бастона му. Две сенки, които гледах от прозореца, моят роднина и той, потъваха в нощта.
- Какви очи! Те говореха повече от самите негови думи.
След няколко дни това същото се повтори, после потрети. Определените от по напред дни станаха неопределени. А денят на заминаването се изгуби между горещите дни на прашното софийско лято. 

Някогашният образ - и той вече спомен между другите спомени, с които животът бе ме отрупал, - изчезна и пъргавия, чер, къдрав образ. Даже в говоренето му имаше нещо, което не беше вече тъй, някаква мъка пънеше езика му, липсваше тук-там някоя дума, някой слог, два-три, неясен звук, произволно засилен тон; когато сам той забелязваше това, усмихваше се неопределено. 

И аз се мъчех да разбера какво и защо е. И досега не мога да си го обясня, защото не винаги бе тъй, защото съм го чувала - и други са го чували -с часове да говори ясно, определено, с чевръсти модулации в гласа: когато говореше за народната песен или в университета за Толстой, за Ницше, за българската литература преди и сега и приковаваше вниманието на слушателите цели часове.
И кой не помни революционера оратор Пенчо Славейков, ровел младежта на митинг против Славянския събор, на който не бяха призовани истинските приятели на България и всички славяни!

Или кога четеше малките си песни. Пролетен лъх облъхваше слуха и сърцето. „Кървава песен” оживяваше: Младен, Войводата, Дивисил, поп Матей, Хъшлака, Мъдритеря живи изстъпваха из неговите уста, всякой от тях ни говореше на свой глас.

И обаянието от неговата личност - фокус на светлина, -около която кръжеше всичко! Дори нежният сръбски поет Дучич ми изповяда веднаж, че предпочитал да гледа Пенча в присъствието и на най-красивите жени. И винаги сядаше срещу него заслушан.
- Оная божествена тишина, притаена в него, укротява и най-неспокойния дух.

И граф Войнович, известният писател, писа в „II Secolo” след смъртта му, че пребивавал бил в разни страни и дворци, познавал отблизо много видни мъже, но като неговата интересина личност никъде не срещнал.

В небето на неговия поглед ние втъвахме като молитва.

Към обикновения човек той биваше много снизходителен
- Нека си живей, както иска: да яде, да се плоди!
Но към твореца -създател на нови ценности -твърде строг. Той трябва да хармонира дела и мисли, да се не жени, като жрец да посвети изцяло живота си на бога на изкуствата, кой казва: „Да нямаш друг кумир освен мене!”

Ако и винаги почти при оскъдни средства, из него лъха такова величие, че вред го мислеха за много богат. Недопускащ дребнава мисъл да смути духа му, той растеше ежечасно, издебнеше ли у себе си или у други някоя скъперническа помисъл, наказваше и себе си, и другите. 

Пазарил се веднъж с един файтонджия в Париж, останал доволен, дава му 10 франка бакшиш. Аз му забелязвам. След някой ден из прозореца изхвърля и последния си грош на един амбулантен виолонист – едно, защото му донесе настроение за работа и, друго, за да ме на да мълча.

Беше враг на осигурителните дружества. Както парите, пилееше ум и време по другите; като поддиректор на библиотеката и Народния театър, всецяло отдаден на обществена работа, биваше винаги в услуга на всекиго, стига да съзреше в него нещо ценно.

Напразно се бе създала легенда около името му, че бил саможив и груб. Напротив, той беше много общителен, но по усет отбираше хората.

Непосредствените чувства на младежта към него трогваха до сълзи. Към бъдещето беше устремен неговият поглед. Затова пазеше той най-хубавите книги за него. Копнежът му искаше да хвърли котва в страната на детето - страната на истината и на чистотата. Той имаше в себе си толкова от това дете!

За себе си, за своята работа е имал само нощта. Четири часа сън му бяха достатъчни. Но нямаше свой кът дома, работил е и спал в гостната стая, още пълна с разговора на близки и чужди.

Чудно ли е, че при такива условия и при задушливата атмосфера на онова общество той се отказва публично от литература в 1901 година.

Едва след нашата среща в 1904 година той започна да приготвя за печат сбирката „Сън за щастие”, която след дълги сговори с Хр. Дановата печатница биде най-сетне печатана в 1907 година в Тутракан.
Тогава Яворов писа за нея:
„Аз бих желал да беше изплетен от мене тоя благоуханен венец от лъчезарни цветя, за да ги сложа като царствен дар върху главата на безименницата, която обичам.

Аз чувствувам до лицето си топлота на устни, които се доближават - на раменете си трепета на десница, която ме обгръща -в гърдите се прилива на едно море нежност, която ме задъхва. И още, аз чувствувам, всичката реалност на чаровницата като лъх от невидимо крило, върху изпънатите корди на душата ми - като една безименна песен. Песен, неземен сън, теменужно очертание на тия бели страници, които се мяркат пред мене.”

Същата година излезе на свят и сбирката „Епически песни” - 25-годишния му труд, - в която сбирка влизат и „Блянове”, основно преработени.
Пътищата ни, дотогаз кръстосвани неволно няколко пъти, сега тръгнаха наедно: по нас, към Париж, за Виена, в Цариград до Рим, през много градове и тъй докрай. Повечето стихотворения от „Пред мълчанието” са написани Париж, дето отиде да се лекува.

Често присъствах на систематичните упражнения в присъствието на лекаря; гледах го и как сам се упражнява, било в Bois de Boulonge, било в гората на St. Cloud, далеч за към Мendon, Belleveu Sevres или в парка на Versailles. 

Същите упражнения правеше понякога дори и по гладките подове на парижките музеи. Спираше най-често до някоя картина, например, кая изчезналата по-късно Gioconda, да разправя за мистериозната й усмивка и за майстора, който просто е сложил ръцете й, като че още по-крепко да затвори затворените в нея чувства - демоничността й чрез спокойствие. 

Или пред „Pensee” на Родена в Люксембург, пред онова кокиче, едва-що поникнало от земята, нечуло още думите на слънцето, малката „Pensee” на великия майстор, майстора на „Целувката”, която още не е дадена. 

Същото правеше по хлъзгавия паркет на Музея Моро, дето по витрините следеше мисълта на художника от първата черта, отбелязана нехайно или случайно и заличена, връх нея други трети черти заличени и т. н., докато въплотеният образ, в последната си форма, добие израз сякаш чрез движение.

Но най-обичното му място за отдих бяха парижките гробища Реre Lachaise с входа в подземното царство на Бартоломе „Аux morts”, после безчислените улици и улички, площади и криволици, през които се минава покрай Alfred de Musset с плачущата върба, нейде заровения в шумата Chopin или горе при Мицкевича и изровения гроб на Словицки. И най-горе до крематориума, отдето се вижда целият Париж - лабораторията на тия гробища.

Или оттам в Monmarter при Хайне, да си сложим визитните картички, понеже il morto Еnrico vive ancora1 - при Зола или оттам в Montrougе при разтворената тъй просто книга на Мопасана, при Бодлера и надвесения над него дух на злото.

Особено впечатление му правеше бронзовия бюст на Леконт де Лил в шумата на ниското дръвце, скрит да не се вижда, тъй както творецът на „Poemes barbares” се не вижда в своите творения.

По-нататък, на високия стълп, приведената глава на Сент Бьов с преметнатия през рамо мраморен воал, който се вие около стълпа и небрежно пада върху надгробната плоча. Като че ли символът на критическия му дух, хвърлен над цялата френска литература. Той и тук сега поглежда към каменния утруп на Бодлера, сякаш да му процитира знаменития негов стих:
Je haise le mouvment qui deplace les lignes.
Мнозина нашенци са ходили в Париж и виждали парижките мзеи. Дали са се отбивали в парижките гробища, в тия дивни музеи, жилище на толкова величия и нищожества? Как те не приличат на нашите гробища, дето смъртта не е оправдала живота или тъй скромно се мъчи да го оправдае!

Ония там са гробища, които карат малкия човек да се замисли за безцелността на живота и будят у него желание да остави след себе си някаква безсмъртна следа. 

То са гробища, които не навяват скръб – с много зеленина, много слънце, много цветя и птички. Противоположност на цариградските гробища, където след колко години аз пак с него бях. Например Еюб или Юскюдар нямо глъхнещи под сянката на мъртви кипариси и бръшлян. 

Сенките гнетят душата и мирише на влага и на разложение. Разхвърляните гробища, които се вмъкват нагло чак до жилищата на живите, стърчат пред прозорците им с витите си мраморни чалми или фесове, нашарени с тайнствени възточни изречения. Там има дюкянчета, дето се продава рахатлокум и кафе, място за разходки на влюбените, място за разходки на уединени възточни философи или просяци, които дълго простират ръце, като че ли да взимат милостинята, преди да им я дадеш. 

В гробовете няма ред. Ето там един горе високо се издига; белият му мраморен стълп е обвит с въже и надолу котва. Ще е бил моряк, ще е поръчал сам как да го погребат, ще е казал сам надписа на своя гроб: „Доплувах до тоя бряг и си почивам тук, докато дойде време за по-дълъг път, дето ще хвърля последната котва...”

Когато и нашето сегашно стане минало и когато на миналото почнат да изравят гробищата, да дирят в тях свидетелства на неговия живот, ще намерят документи на нищожеството му. И в никой музей те няма да бъдат прибрани или спазени на мястото им, никой поглед няма да примамят и не ще кажа нещо за живота и съдържанието на тоя живот.

Никоя епитафия няма да ни развълнува с тихата си въздишка, както ни вълнува простата епитафия на Маркус Сицилиус: ,.О, пътниче, благодаря ти, че спря при моя гроб, нека твоите желания се изпълнят, както ги искаш ти, бъди здрав и сънят ти да е спокоен.”

Това бяха неговите постоянни разговори, когато се отдалечехме от градовете, от шума на улиците.
А има врява и шум, които той обичаше: грамадните тълпи на 14 юни в Париж или празника на обединението в Рим. 

Особено вика и навалицата по улиците на македонските градове, по които е вървял начело на тълпи, да дига врява, най-вече в Солун и Битоля, по време на Хуриета. Без това едва ли би тъй живо и характерно изобразил тълпата в IV и V дял на “Кървава песен”.

Голям враг бе той на автомобилите: „С тях бързат да изпреварят времето ония, които не знаят какво да правят с него”. И радостта му бе голяма, когато на много места в Швейцария виждаше - „запрещава се да минават през тук автомобили”.

Такова място бе Ноhfluh срещу Wetterhorn, бе Ruvigiliana на Monte Bre, над Луганското езеро. Когато есенните листа закапаха в Hohfluh и околните алпийски селца, т.е. когато местните туристи-пешеходци, най-вече стари мъже и жени, закръстосваха по горските пътеки и височини, ние се преместихме на юг, на Луганското езеро, най-хубавото от североиталианските езера. 

Тук природата мълчи и кара да мълчиш. А в мълчанието се творят, както господ ни е показал, най-хубави, най-ценните неща. Мълчаливо пада благодатният дъжд, мълчаливо никнат теменужката и здравецът. И толкова техни Сфатя и сестИ Мълчаливо се раждат най-велики мисли и събития. Обикновено се мисли и казва, че ние можем да познаем човека, когато чуем думите му, когато го видим на работа.

Правила съм дълги пътешествия, сама, мълчаливо. И най-дългия път около него, мълчаливия. Когато не чакаш, той е говорлив; когато всички чакат - той мълчи. Че най е дълъг пътят около единството на противоречията. Трябва да знаеш човека, за да го познаеш, за да сетиш защо една от стихотворните му сбирки, дълги години мислена и творена, е носила име „Пред мълчанието” - сбирка, влязла сетне като съставна част в „Острова на блажените”.

Мълчи сам и при други, дето има врява и шум, мълчи, кога му говориш, кога го питаш, и отговаря след няколко часа, дни или никога не отговаря.
Както не отговори на своите събратя, когато дигнаха шум около името му (по Славянския събор, който стана причина за изгнанието му из родния край и за ранната му смърт).

Тъй след неколкодневно мълчание изникна и „Острова на блажените”. Пределна интимна вечеря у Петко Тодорови Пенчо, привечер, на писалището ми нахвърля няколко страници, които след вечеря прочете там. Ето планът: той и „Дамата в черно” хвърлят котва на един далечен остров, дето се запознават с най-видните поети - държавни мъже - и с гробаря-поет. Те го посвещават в нрави и обичаи, приличащи на нашите. Той им описва битието, превежда стихове от всекиго едного и стъкмява на български една антология. 

За Китан Габър като че ли е взел образът на онзи гробар при неаполските гробища, който някога на чуден италиански език ни разправяше за гробовете на разни фабриканти, винари, видни държавни мъже, адвокати...
- А къде са заровени вашите поети?
- Ah, questa gente non hanno niente da fara, qui sono troppo poveri2. Там хе, при бедните са те.

Пенчо приготви тая книга с голяма бързина. Сбра в нея всички стари и нови песни, невлезли в сбирките му. Химните за смъртта на свръхчовека са замислени при опелото на малкия ми брат. 

Алфред Йенсен, който ги преведе на шведски и посвети на стокхолмския архиепископ, смяташе тия химни за най-висшия полет на неговия лиризъм.

* * *

24 август. На Цюрихската гара виждам Пенча пак, след петмесечна раздяла. Връща се от България. Колко е променен! Лицето - подпухнало и бледо, погледът - угаснал. И едва държи на нозе, като че ли не може да носи скръбта за радялата от родината. Подава ми, горчиво усмихнат, едно бурканче сладко от България.

Подкрепих го, направихме няколко крачки до хотела. Той мълчи. Къде е оная радост при всяка среща, дори кога само една нощ ни делеше? Чувствувам, че сълзи преглъща.

След закуската се поуспокоява и ми прочита втората част на „Кървава песен”, печатана в мое отсъствие.
- Нали я искаше, ето я. Скоро, след 5-6 месеца, и третата ще бъде готова.

Дома спокоен, щом сме на улицата става нервно раздразнителен. Вземаме кола и за най-малките разстояния. Шумът го измъчва. След някой ден, ето ни в Люцерн. Първите дни е добре, говори, прави планове, сюжети бликат за поеми, драма романи. Пред паметника на лъва не може да се начуди на ония швейцарци, които са служили като наемници на чужди владетели и са отивали да мрат за тях. Че туй верноподаничество не отговаря на техните горди Алпи.

В околността на Люцерн, дето се бяхме настанили уж за по-дълго време, а стояхме само три дни, видяхме представена en plain air “Die Brant von Messina”. И макар Пенчо да не искаше вече да се интересува от театъра - защото най-съкровени те му мечти, да въздигне в храм тоя институт на българската реч, бидоха осуетени от „началството” му, - пак остана много доволен от представлението.

Но сега да бягаме от Швейцария, там в Италия – Флоренция. Аз настоях за Рим, защото след Вечния град Флоренция скоро омръзва.

И тъй от Ноhfluh, срещу Wetterhorn, дето прекарахме две седмици, през Готард, спряхме в Goeschenen, едно да видим писателя Zahn, съдържател на бюфета на гарата, и друго - да си извадя свидетелство от кметството, че съм жива, за да получа пенсията си от България. 

За тая цел на другия ден трябваше да чакаме кмета да си омеси и метне хляба, защото беше хлебар. Вечерта, като се разхождахме, спираме на моста на бързия Ройс. Вълните бягаха и пръскаха лунна светлина. Бяхме вече три и повече седмици заедно и Пенчо едвам сега, с тъмен глас ми съобщи, че го уволнили като директор на Народната библиотека и че го назначили за архивар при Министерството на просвещението, в една стаичка на четвъртия етаж...
- Тая гавра не ми е толкоз мъчителна, че какво можех да очаквам повече от... но безучастието на приятелите!
- Времената се менят, ще дойдат по-добри - промълвих. Но той не продума вече.

На другата заран рано потеглихме за Andermatt - по Дяволия мост срещу оная чемерна скала, дето Суворов е провалил в пропастта своите воини. От тяхната храброст е останал днес един голям черен кръст върху скалата.

Слязохме в стария хотел край реката, накитен с алени калини, любимо място на Гьоте. Подът продънен в антрето, не знаеш де да стъпиш. Но широките ниски стаи тъй приветни! Отред прозори, в които надничат бели върхове. Близо до Andermatt са укрепленията на швейцарската граница - цели дворци в скалата, защо ли им са! Природата и тъй бди отвред над тях!

Първите два, три дни Пенчо се чувствува навсякъде добре, шегува се с деца и старци. Но сетне - по-скоро багажа пак!

* * *

Ето ни в Лугано в едно хидротерапевтично заведение със слънчеви бани. Най-сетне той ще може да се лекува! Докторът още първия ден, като го зърна, заяви, че никак не е добре, но Пенчо го намрази и не искаше неговите съвети. На мене по-сетене казваше:
- Ти мислеше да ме подложиш на лечение, но аз те надхитрих: вместо мене ти се лекуваш.

Почна усилено да работи седмата песен. За настроение обикаляхме езерото, качвахме се по шосето към върха да гледаме чудните картини, които „Майстора” обтягаше при всеки залез, над езеро и долина - нещадещ своите багри. 

На Пенча тъй хареса Лугано, че замислихме да заемем една вила, сред голяма градина, и да прекараме зимата там. Но стопаните поискаха предплата за цяла година. Пък и далеч от големия град...

Веднъж, залутани из гората в околността на Лугано, в дъното на една алея, през широко отворените врата, оживява пред нас „Тайната вечеря”. 

Върху стената на една селска църква есенни лучи, промъкнали се през залюлените обагрени листи съживяваха Христа и неговите ученици тъй, че ние в омая, молитвено застанахме пред тоз олтар, пред тази велика душа на незнайния майстор, увековечил родния си кът с тоя символ на вяра и любов.
- Добър ученик на Леонардо.
Вън алеята му спомни друга една алея в гората на Mendon край Париж. Срещаме една старинна каляска - ландо, на капрата кочияш с бяла перука и шарен костюм; като отпреди половин век. 

Хората вътре също тъй с пъстро облекло и перуки. - Карнавал през юни?! Но ето в ресторанта, след марша старинен валс на кларинет раздвижва всички. Старецът и старицата се въртят сега пред своите деца, внуци и правнуци в деня на златната си сватба.

Пенчо им се радва като дете и дълго след това исках ли да го разположа, аз му запявах оня валс и в каквото настроение и да беше, започваше го с мен...
- А помниш ли при Sfarnbergersee, когато в малкия параклис на Людовика Баварски един чуден глас, без да подозира, че ние го слушаме отвън, ни отнесе в небесата?
- Аделина Пати! Не на сцената, а току до нас. Излязла из параклиса, черният й силует се изгуби край лазурните вълни, утихнали сякаш да я слушат.
- Тоя талант умира с певеца, а онзи остава да радва и други коления. Жалко само, че другата „Тайна вечеря” на влажната стена на доминиканския манастир „Santa Maria delle Grazie” в Милано, скоро ще изчезне, ако и сега, под булото на минато, да е все по-тайнствено интересна - казва той.
От тая разходка Пенчо се върна твърде уморен - от друга, към върха, дето се виждаше Monte Rosa, още по-уморен; но като му споменах да спре работата и се лекува:
- Разбери, докато не завърша „Кървава песен”, няма да спра. Това би ме отвлякло.

Към края на октомври бяхме в Рим при приятели. Работехме една широка засмяна стая, с мраморен под и разделена с параван. Той на голямата маса, аз зад паравана на малката. Пенчо се шегуваше, че моето кътче било в повече настроение. Готвехме дома. 

Отиваше понякога в легацията да преписва на машина седмата песен и началото на осмата. Един ден, през ранна пролет, там му се завива свят. Лекарят констатира, че нявга болестта му е била в малкия мозък. Сега той и гръбначния мозък били закърпени, но възпали ли се пак малкият мозък, щяла да последва моментална смърт. Той намери очите, че реагират още на светлината, макар и слабо.

Отиваме да се помолим и благодарим богу в катедралата „Св. Петър”.

Великият четвъртък там кардинал Рампола от амвона показва ризата на св. Вероника. Огромният площад пред храма е пълен с народ и вътре едва се стои. На Пенча пак притъмнява и трябваше веднага да земем кола и да се върнем в къщи. Движенето го раздразни.

Като не биваше да работи, той прелистяше ту „Кървава песен”, ту „Острова на блажените”, която книга го най-много радваше в последно време.
- А „Епически песни” защо вече не земаш в ръка? Види се, защото няма вече там какво да поправяш?
- То все има, не съм доволен напр. от Успокоения. И то както Cis moll, Сърце на сърцата, трябва да влязат при Омира, Сократа, Сатана, Христа, Ницше и др.

* * *

- Ей, тука ли сте, хора христиени? -чуваме веднъж глас в коридора.
Скачаме. Петко Тодоров с оливенозелен костюм, такъв цвят шапка и жълто палто.
- Ами ти що щеш тука?
- Тръгвайте да разглеждаме Рим!
Мене ужас ме обзе, защото Пенча изморяваше вече всичко. Но кой можеше да ги удържи! Те бяха същински деца. Разправяха си вече плановете, четяха. Пенчо бе неузнаваем. И не остана по-главна черкова, не остана музей невидян. Пинчьо, парк, Боргезе, Форума, на миналото срутения храм, където всяка сломена колона, всеки съборен зид са окичени с рози, японски и други видове, с резеда, мушкати и разни пълзящи растения. 

Спираме пред гроба на Юлий Цезар, закътан в зеленина, пред рострума, тоя център на някогашния политически живот - току пред „пъпа” на Рим.
- Поетът трябва да е и обществен деец - започва Петко своя любим разговор.
- Две дини под една мишница не могат. Поетът води политиката, той диктува на събитията - отвръща Пенчо.

Ето ни пред жилището на весталките, техните статути пред басейна, ограден от червени рози. И през килийките им по стълбата към Палатина - люлката на Рим, - дето е вещала Сибилата. Дворците на Августа, Калигула, Каракала, превърнати сега в градини. На миналото духовете от всяко кътче ни говорят. Невидими сили ни окръжават. 

Отсреща Колизея, най-големя амфитеатър, съблечен от своите скъпоценности, за да облече палата Венеция, дворците Фарнезе и Барберини. Това е паметник на мъчениците Христови с безбройните си кухи очи, взрени в двореца на Нерона.
- Да беше цял от мрамор, нямаше досега и тази руина да има. Добре, че римляните са го строили с тухли - рече Пенчо.
И виждам го облегнат о тоягата си, загледан сякаш отвъд, дето Септимий е гледал своите близки да идат от Африка...
И слушам го по Via Appia:
- Гробищата в Атина, Помпей и тука са едни от най-интересните останки от миналото. Жъртвеници на живота и не само „костници”, които се поминуват. Не е ли характерен този наш глагол? Ний поминуваме и се поминуваме. Минуваме. Какво искат повече от нас? Не и ли доста да кажат някога: поминаха се, че нямаше за какво да се бавят тук? 

Миналото всякога е храна на сегашното, само не по нас, дето няма минало, дето градовете приличат на гробища, а гробищата на нищо. Вижте сега Via Appia, безброй учени я изследват и реконструират, безброй художници я възпроизвеждат на картини и разнасят по цял свят. Тя живее и в смъртта си. А в колко от останките й са взидани отсетне жилища, прилепени гнезда и животът пъка ли, пъка в тях.

Пред лицето на тая действителност ще се е родил и стиха на Кардучи:
Tutto trapassa e nulla puo morir3.
Дома Петко чете новите идилии. Пенчо забелязва:
- Нека Христос завърши картината... Аз мисля, Младен трябва да умре.
Чувам ги часове глава до глава.

Става дума за Нобеловата премия. Алфред Йенсен искал всичко писано за Пенча в страната и в чужбина.
За мене има повече писано, отстъпи я на мене, аз имам деца.
- Я го виж ти него! Той ви връзва гащите, а вие...
- Не се знае кой кому!
Пенчо си дърпа брадата, не поглежда ни него, ни мене.

Петко заминава за Капри, оттам ни вика всеки ден. Но докторът не даваше на Пенча още да пътува. Кога след някоя седмица се завърна при нас, разправяше с възторг за познанството си с Горки и жена му, актрисата Андреева, която щяла да играе неговата ”Самодива”. 

Горки отначало гледал отвисоко на него, но сетне се заинтересувал от работите му, най-вече от патриотизма му. Петко донесе един мраморен бюст на дяда Омира - Пенчова недостигната мечта, - гледам го как стърже с ножче да се увери дали е от мрамор.
- Искам и аз такъв, че миша ли, все дядо Омир ми е пред очи и ми кима одобрително или не.
Пенчо се върна към мрачното настроение, за смърт не говoреше. И гробища вече не посещаваше. Веднъж влязох в един около Рим, а той остана вън. След малко го намирам с влажни очи, седнал на един камък срещу вратата.

В легацията, откак срещу Нова година, за голямо учудване на всички, тъй спонтанно и сполучливо, с по един куплет, характеризира около двадесет души, почти престана да отива. Трябвало да се водят „умни разговори” там, а те вече го уморяваха.

Сегиз-тогиз отивахме при един професор. Обичаше също да четем у дома със секретаря си Вelle Arte, адвоката Gnido Chialvo, “Divina commedia”4 .И неведнаж съжаляваше, дето си е губил времето в Германия. Италианският стих с пластиката и музикалността си го пленяваше.

В Рим Пенчо обмисляше плана за един роман като „Тристан и Изолда”, а също и план за един пътепис - пътуването ни Цариград, Атина, Неапол и островите.
- Само да свърша веднъж „Кървава песен”, три тома ще напиша за тия народи.
Колкото повече отпадаше физически, силата на неговия ум ставате по-упорита и работата по-интензивна. Характеристиките на немските поет и биографиите на поетите на „Острова на блажените” са писани право на машината и носени, без поправка. в печатницата. 

Той можеше с часове да разправя за някоя малахитова колона - за маската на трагедията и комедията във Ватикана, .която само по една малка извивка на устата се различават една от друга, за статуи, картини, дори за най-обикновените камъни по улицата.

За да може някога да опише приема у папата, поискваме аудиенция наедно с други българи. Дамите с черни дантели на главата, мъжете с рединготи. Влизаме в двора, посрещат ни вратари в червено-сини живописни униформи.

Колкото в другото крило на Ватикана, дето са галериите, блести разкош, толкова пък тука учудва простотата: нигде огледало, ни картина. В червения голям салон фотьойли край стените. През малкия салон се влиза в кабинета на папата, дето само едно голямо разпятие виси над писалищната маса. Застанахме в големия салон отдясно. 

Ето папата с трима кардинали, облечен в бяло, изрежда всекиго. Верующите са на колене. Пресветият спуща десница да целунат на пръста му аметистовия грамаден камък. Неспомнила това, аз му целувам нашенски ръка. 

Папата ме поглежда, аз изтръпвам, снемам очи. Сетне ми казаха, питал коя съм. Разбира се, че през цялото време, и дълго след това, и Пенчо, и другите ме подкачаха за тоя поглед и за тая моя уж нарочна целувка.

Когато останехме сами, той обичаше да се шегува, да ме праща на разходка или на някой симфоничен концерт, дето преди отивахме все заедно. Но разбрах ли веднъж, че той едвам ме дочаквал, вече не го оставих сам.

Колкото но-напред нехаеше, толкова сега го беше страх да останем без средства. Наближаваше ли да ги свършим, с нищо не можех го успокои. Някога пишеха от България, че ще отпуснат пенсия. От после се чу, че на това се противопоставяли всички.

От ден на ден Пенчо ставаше все по-мрачен, но криеше още тъгата си. Към средата на май, каквото вече внимание да му окажех, не го забелязваше! А преди го трогваше и най-малкото.

Докторът от три месеца му бе забранил да пише, да чете, да ли дори.
-Е tanto esaurito!5 - все повтаряше при всяко идване.

Пък и не можеше вече да чете, защото прескачаше букви Само гледаше с тъмен поглед своите ръкописи. А се пазех да помена пред някого за дарбите му, защото това го най-вече сърдеше. По-скоро искаше да минава за „кундураджия”.

И река ли да повикаме друг лекар, той избухва:
-Само ме дразнят! Земи един, че удряй другия. В планината ще мине.

Помислих да идем в Lourdes, дето става ти чудеса. И няколко католишки български попове, които узнали за Пенча и дойдоха да го навестят, бяха на същото мнение. Но той не се съгласи, вярваш напълно в своя бог, който навред го закрилял. Той ще му помогне да завърши делото си. И на мене тъй беше внушил това, че аз и кога бе мъртъв, го мислех още жив.

Тръгнахме за Енгадините. Във Флоренция пак се почувствува добре. Разглеждахме катедралата „Maria del Fiori” - домът на Микеланджело, „дето сякаш чувахме стъпките му в мълчанието”.

Манастира „St. Маrсо” - четвъртития двор, засенен от кедър левански. Килийките на Савонарола, от чиито две прозорчета гледат ангелът и дяволът. Дивните фрески на Фра Анжелико по стените на манастира.

Пред паметника на Микеланджело, загледан в „Денят” и „Нощта”, аз го питам:
- Къде един ден искаш да почиваш: може би както Микеланджело тука, срещу Флоренция - там горе на място срещу София!
Той с мъка промълви:
- Разбира се, че там, дето се чуе българска реч...OP+