Корицата
Мара Белчева е истинска икона на своето време. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансовият министър на Стамболов) е убит. В нея е влюбен самият княз Фердинанд – злите езици говорят, че една от причините за убийството на мъжа й Христо Белчев (финансовия министър на Стамболов) е продиктувано и от желанието той да бъде премахнат от живота на красавицата и тя да стане свободна жена. Факт е, че Фердинанд поръчва да направят гипсова отливка на ръката й, която държи на нощното си шкафче, за да я гали и целува. Придворна дама, младата вдовица е подложена на постоянните ухажвания на царедворците.
Но Провидението е предопределило друго: да събере тази обаятелна и желана красавица с един от най-големите поети и интелектуалци, единственият български творец, стигнал до прага на Нобеловата награда за литература – Пенчо Славейков. Любовта им, драматична и неповторима, е документирана в стихове, писма и спомени, събрани в тази книга. Някои от тях се публикуват за пръв път след повече от осем десетилетия. Двамата намират поетическо вдъхновение един в друг и интимната им връзка прелива в творчеството им.
Къщата на Мара Белчева и Христо Белчев днес - на ул. “Христо Белчев”. В нея днес има две кръчми - в мазето и на първия етаж.
Любовта на Мара Белчева (08.09.1868, Севлиево-16.03.1937, София) и Пенчо Славейков (27.04.1866, Трявна -28.05.1912, Брунате) е драматична и неповторима. И сега - поне на 50-левовата банкнота те са неразделни - на лицевата й страна е ликът на Пенчо, а на обратната - фигурата на Мара.
Родена в семейството на заможен севлиевски търговец, Мара Белчева получава завидно за времето си образование – учи в Търновската гимназия, а след това във висш девически институт във Виена. Сред завръщането си се влюбва в Христо Белчев, на който предричат бляскава кариера. На 1 юни 1886 г. двамата се венчават. Техни съвременници разказват, че като се разхождала из София, младата двойка била толкова хубава, че възрастните хора я благославяли. Четири години след сватбата Христо Белчев е вече министър на финансите в правителството на Стамболов, а Мара Белчева – модна икона.
Точка на този хармоничен брак слага смъртта - Белчев е застрелян през 1891 г. от наемни убийци, които го взимат за Стамболов. Двадесет и три годишната вдовица се затваря вкъщи и в мъката си боядисва всичко в черно, дори и чаршафите си. Секретарят на Фердинанд - граф Робер Бурбулон пише: "Скръбта на тази очарователна жена е най-ужасното нещо, което можеш да си представиш! Анна [дьо Грьоно] и Стан [съпругът й - Димитър Станчов] прекарали с нея нощта, когато донесли тялото на мъжа й, и помислили, че полудява! Вчера на погребението, на което православните ритуали придават архаичен и варварски характер - например покойният е в отворен ковчег, - сърцето ми се свиваше при вида на нещастната жена, чието красиво лице се бе превърнало в трагична маска и която стоеше с втренчен поглед и стиснати зъби, неподвижна, до крайност напрегнала съществото си, ту - защото в тази все още примитивна страна е жива традицията шумно да се изразява мъката, - се хвърляше с писъци върху тялото на покойния и си скубеше косите. Беше ужасяващо..."
А каква е реакцията на премиера Стефан Стамболов след убийството на мъжа й? Пред учителя по български на княз Фердинанд - Добри Ганчев - той изказва съжаления от душа за смъртта на Белчев. Отечеството губело отличен служител, а Стамболов - добър другар и сътрудник. Внезапно траурното си настроение Стамболов сменя с шега:
- Остави ти друго, ами я ми обади кой ще има таз хубава жена?
Ганчев пише, че думите не били точно тези, а далеч по-нецензурни, но отговорил така:
- Ти и друг някой ще се погрижите за това.
Очевидно другият е бил князът, който отпуска щедрата пенсия от 750 лв. на вдовицата и я прави придворна дама на майка си - княгиня Клементина.
Мара Белчева в Истанбул в края на 19-и век.
В българския княжески дворец трайно засяда семейство Дьо Грьоно. Бащата - граф Александър - е потомък на стар благороднически род от Савоя и затова Фердинанд го назначава за велик маршал на Двора. Дъщерята Анна пък се омъжва за любовника на Фердинанд - Димитър Станчов през 1889 г.
Един от братята на Анна - Ернест - също е приютен в княжеския дворец, осигурен му е покрив, храна и заплата. Младежът е много разглезен. Сестра му Анна го докарва в двореца, за да го държи под око и скланя княза да го назначи на секретарско място, без да работи нищо. В София младият благородник първоначално много-много не му отпуска края. През август 1893 г. обаче придворните се изнасят в двореца "Евксиноград" и там Ернест се развихря. Коронният му номер е да се разхожда по адамово облекло по горния коридор на двореца, нахлупил кога цилиндър, кога военна фуражка. Положението на сексуално освободения младеж обаче катастрофално се влошава в края на същата година. Причината за това е увлечението на младежа по Мара Белчева, която се слави като една от най-хубавите, но и най-недостъпни тогава хубавици. Разправят, че и Фердинанд се бил влюбил в Белчева, но тя го отрязала. Ексцентричният княз обаче заръчва да направят гипсова отливка на ръката й, която държи на нощното си шкафче и час по час я гали и целува.
Ернест дьо Грьоно решава, че вдовицата е лесна плячка за него. Той набира кураж и един ден нахълтва при Белчева и й се нахвърля. Младата жена отначало се стресва, но след това оказва отпор и се развиква. Тук княгиня Клементина се намесва категорично и младежът е уволнен и прогонен от двореца точно на 30 октомври. Тази дата семейството му тачи, защото пет години по-рано на нея умира баща им Александър.
Изгонването на Ернест предизвиква скрита буря в двореца. Анна и мъжът й Станчов надигат врява и едва не се скарват с Фердинанд. Според тях Белчева му била давала аванси. Вестниците това и чакат. Скандалът се обсъжда от ухо на ухо. Станчов си подава оставката, а Фердинанд дава опровержение в пресата.
Но Провидението е предопределило друго: да събере така желаната от всички мъже Мара с един от най-големите български поети – Пенчо Славейков. Макар че са се знаели от деца, фаталната среща за тях става през 1903 г. Неин сродник довежда Пенчо в дома й на ул. "Христо Белчев" 12 (сега ресторант Before аnd after).
Тази необикновена любов на двамата, когато току-що са прехвърлили Христовата възраст, е документирана в стихове, писма и спомени.
Мара Белчева (в средата) като придворна дама.
През 1910 г. С.С. Бобчев организира в София казионен Славянски събор, на който не са поканени да присъстват най-светлите умове на славянството. Поетът Пенчо Славейков протестира с отворено писмо до делегатите на събора. Той смята, че славянското единение може да бъде постигнато само на чисто културна почва и с братско съгласие. Гневът му против поканените реакционери, наречени "черносотници", го кара да държи реч на публично протестно събрание против събора.
За нещастие С.С. Бобчев става министър на просветата и на 10 юли 1911 г. уволнява Славейков от поста директор на Народната библиотека в София. Министърът назначава на негово място брат си. А като подигравка премества поета за уредник на училищния музей. Новата стаичка (кабинет) на Славейков била на четвъртия етаж, а краката му били схванати след като седемнайсетгодишен замръзва на пързалката и затова не можел да изкачва стълбища. Обиденият поет отказва да стане уредник и емигрира в чужбина.
В края на август вече е в Цюрих, където го очаква Мара Белчева. Двамата се местят от град на град и от село на село и понеже здравето на Славейков се влошава, заминават за Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Приютяват ги Владимир Такев и съпругата му Лиза. Пенчо обикаля Рим и учи италиански. Но в началото на пролетта болестта му се задълбочава. Докторът му забранява да чете и пише.
С Мара решават да заминат за Енгадините и минават през Флоренция. Белчева продава къщата си в София, за да има с какво да посрещат разноските. На поета пак му прилошава, докато в музея се възхищава на статуята на Давид от Микеланджело и тръгват към езерото Комо...
Братът на Славейков плаща до стотинка всичко на собственика на Белависта, а Белчева остава около половин година след това в Брунате. Тя извиква с телеграма Боян Пенев и жена му Дора Габе, които пристигат един след друг в Брунате. С друга телеграма съобщава на шведа А. Йенсен, преводач на "Кървава песен": "Пенчо не диша вече." Йенсен е стъписан. Неочакваната смърт на Славейков осуетява награждаването на поета с Нобеловата премия, защото тя се дава само на живи автори.
Една вечер Дора Габе не може да заспи и излиза на балкона. И чува горък стон. Опира ухо на вратата на Мара Белчева. И я слуша как плаче тихо, жално, като дете, неутешимо, безнадеждно. С плач като есенните тихи ветрове, които проникват до сърцето и от които нахлува студ, тъга и безизходица. "Нека се изплаче", успокоява Боян Пенев жена си.
Пет месеца по-късно Мара Белчева пише на съпругата на Димитър Йоцов: "Споменът за Пенчо е душата на живота ми." Но тялото се ръководи по други закони. Белчева за малко не се омъжва след това за немеца Георг Адам. На старини се отдава на дъновизма, а последната й тръпка е далеч по-младият Боян Гацов, по-известен с поетичния си псевдоним Боян Мага. Той стои до късно вечерта при умиращата Мара Белчева и я оставя. Преди това тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно слага червило на устните си.
На сутринта я намират бездиханна под кревата й.
Петър Величков
Снимка: е-vestnik
Източник e-vestnik.bg
От Мара Белчева до Пенчо Славейков
„Откак те познавам, има ли вече(нещо) от оная жена, която блуждаеше из празното пространство и въздуха без слънце, която ненавиждаше себе си и със света заедно, защото диреше възвишеното, без някой да й е дал истинска насока?А сегашната! Колко тя е силна, как е честита, че има своя мир, в който друг не смее да влезе освен нейния избраник и спасител.”
„Аз обичам ненадейното, но все пак обичам и да се надявам: на нови целувки...на ненаситни прегръдки и други такива....Яд ме е само, когато криеш от мен, дори от близките си някои: чу ли, крадец на моите мечти?”
„Ти искаш умно писмо от мен, с начало, среда и край. Че не са ли писмата отражение на душата, на целия човек? Че кога съм имала въобще начало: и в живота си не почнах ли от края? Ех, умно лудо, най-поетичното ми творение ще си остане моята обич към тебе, мило. Тъй се случи с теб. Видях те и ми се стори, че тъй много знаеш за света, защото за пръв път ти какво не ми каза? Че нямаш пари;че ще се жениш; че докторите съветвали не знам що си; с една реч, не остави мен да продумам. Едва когато почнах да пея, тогава ти онемя, скоро сетне сбогом, за да дойдеш още по-скоро. И аз все мислех, че те познавам и скоро ще дойде разочарованието каквто от всички почти хора... Теглили далеч един от друг, радвали се далеч един от други, зидали те години, една след друга, за да иззидат гнездо от чист кристал на своите въздишки. Сега няма освен крилца един до друг да свием, мой славей и само аз храна сегиз-тогиз да хвръкнем, за нашите малки още неизлюпени птички. Аз винаги, от малка, най-високото дърво правех въздушно гнездо, което вятърът е един дъх разваляше. От малак се не боях от хали, бури, гръм и светкавици. Обичах големи висини да гледам. И когато всичко се крие в своята черупка, обичам да гледам светлия или мрачния свят. Чувства бегли са били моят елемент. Скоро дайте емоции вие, стихии чудесни, дайте скърби, радости, глупости безчет...Затуй поисках теб за другар, мой мили, че ти ме караш да танцувам, караш ме да излизам от себе си, да влизам в теб, за да изляза пак аз тъй луда и ненаситна за нови чувства и вълнения....
Да знаеш как се мразех, преди да те обикна!”...ОР+
ЛАГО ДИ КОМО
От едно пътешествие до Комо:
...Това е къщата, където е живял и починал Пенчо Славейков. Доста е
занемарена и горните етажи са необитаеми, но в приземният етаж работи кафене.
Пихме по едно капучино с мисълта, че може някаква част от оборота да
отиде за ремонт и издръжка на къщата...ОР+
Белчева, Мара
До Пенчо Славейков
Март 5/905
Мило, едва получих писмото и бързам да ти кажа, че макар и да ти е трудно в тоя Вавилон - Париж - имай търпение и лекувай се.
И на мене ми е много мъчно. Първата вечер няколко теменужки виждах през сълзи на масата, гдето неподвижно стояха перо и книги. Втората и третата все очаквах да се отвори вратата и да видя милите очи. И няма го мойто мило... Тъй съм самичко. Аз пия от чашата на горчивия живот, но чакам трепетно усмивката на много хубави бъдни минути. Нали?
Аз обикнах вече работата и усещам енергия за двама ни. Почнах да превеждам „Потъналата камбана”.
Не ме оставяй нито ден без вест. Денът, който нищо не ми донесъл от теб, напразно се е отронил... Аз ценя всяка твоя дума, както ценях всеки твой поглед. Помогни ми, мило, да се доближа до твоето дело.
Целувам те в мисли унесена, от надежди лелеяна
Мара.
Връбница, 1905
Детко, тъй обично! Видиш ли, откак те познавам, има ли от оная жена, която блуждаеше из празното пространство на въздуха без слънце, която ненавиждаше себе си със света заедно, защото диреше възвишеното, без някой да й е дал истинска насока. А сегашната! Колко тя е силна, как е честита, има свой мир, в който друг не смее да влезе, освен нейний избранник и спасител.
Мило, тая заран ми донесоха върба и зюмбюл. Спомних си от върбата отминалите детски дни, живота в Севлиево, широката стара къща:
И ето спомен - сън ми пред очите:
с пъстри свилени поли жените
от църква идат. Нашия площад
и майка ми най-хубава. Аз тичам,
посрещам я, прегръщам и обичам,
в ръцете си обхващам целий свят.
Спомних си и за ония колелца или венчета, които поставяхме грижливо едно след друго на дъска пред кладенеца и на която венчето от върба слезе най-първо, тя ставаше царица. Моето венче, сега е най-първо. Искаш ли да си мой цар довеки?
Притисни ме силно
Мара.
Велики пости, март 1905
Лудо, стоя опиянена в овдовелите стаички при зелената светлина на мойта надежда, без да мога да уловя мисъл да ти я пратя в твоето парижко гнездо, отдето така хубаво ми пееш, от ден на ден все по-хубаво...
Днес, 15 март, ходих на Христовия гроб за пръв път от толкоз години - с друг в сърцето си на поклонение. Но спри за да чуеш, че моят скъп мъртвец за пръв път, откак теб обичам, не се е изправял пред моите милувки. Аз усетих и днес, на тоя ден - след 14 години, че и той благославя моята обич, с която горда и пред него бих могла да се изправя. Само днес недей ме кара друго да ти казвам, мило, че душата ми е пълна с възпоминания от друг един свят, когато бях още тъй млада...
Пред тия гробове на миналото аз пих още веднъж от чашата на моя горчив живот и ако да не беше усмивката на още много хубави бъдни минути, дълго не щях да бъда в състояние да зная каква да е светлинка в моя чер до недавна хоризонт. Когато погледнах в душата ти, мой огън, аз усетих какво е сушило години наред моето желание, което сега пак почна да иска да живее.
Търсила съм, което само в теб било скрито за мен едничка, като го намерих, страхът да го не изгубя яде вярата ми в щастието, без което не мога. Живей, увери ме още много пъти, че ти си мое добро, че твоите думи не са думите, които съм досега чувала. Ти би могъл едно и също нещо в безконечност да повтаряш, за мен то ще бъде се за пръв път казано. Омръзва ли ни някога едно изящно творение? Не намираме ли се ново старото в него? И нашата обич не е ли едно такова хубаво създание божие?
Мило, аз стоя на кръстопът: Кой път да взема, за да съм на моя мил най-мила?
Обвиняваш ме, че бързам и не намирам време да ти пиша много, а не знаеш, че се боя от дрънкане, което може би ще ти е тежко без една най-близка цалувка. Денем и нощем твоя - от сутрин до вечер с най-светли чувства за оногова, когото ;скоро искам да чуя още по-здрав и болен за Мара.
Август, 1907 г.
Мило, мила, ако и тоя период от нашата обич да има тоже :воя шарм, ако и само за твоите писма да заслужавам раздяла, аз все пак чакам с нетърпение края на тез безконечни седмици. Взех вече много да тъжа за мойто мило. Защо не викнеш мене при тебе?
...
Вчера, след като написах шест писма и работих 2 ч., бях доста уморена, но реших да се разходя. Излязох с братовчеда и видях оголелия без време памятник на Царя Освободителя. И на времето му вече омръзна да гледа тая безобразна ограда, пусна хала да я отвлече... Наистина хубав и горд спомен за още по-хубави подвизи. Небесният фон му придаваше двойна красота - не го видях. Но какви разговори чух: все пари, пари, имоти и си мислех дали сегашните живи са имали нужда от подвига на загиналите? Как лошо ме настройва какъвто и да е разговор с който и да е българин. Защо не почнат с други ценности да поддържат живота си? В кое време живеем?...
Зърнах вчера и гроба на покойния Каравелова. Търкулнат на една прашна улица, близо до черковата. Но тъй печално ме настрои... Знам, и ти предпочиташ някоя горичка или могилка за вечно жилище...
Днес не ме бива за писане. Кажи ми ти по-скоро нещо хубаво, че само от теб искам храна, „обично светило”?
Тая заран превеждах. Получи ли втората част? Кажи ми, направила ли съм прогрес?...
Цалувки Мара
8/21 - 908, Мала Богородица
По календаря, мили, днес е рожденият ми ден. Но всъщност не се ли родих аз преди седем години, откак се ти яви пред мен? До него ден аз безсъзнателно вървях, сама не знаях где, докато светна твоето око и рече „Върви, върви напред през трапища и камънаци, не бой се, върви! И ти ще стигнеш своя път, докато аз ти светя.” И ето ме, пълзишком, възпирам и падам, и ставам, и плача като малко дете, но струва ми се - няма да умрем ни ти, ни аз, докато не порасна. Затуй и в най-големите вълнения и тревоги аз пак на Бога се надявам, че ще те закриля, доде ме видиш по-голяма. И днес, на тоя двойно значителния празник, аз не за мен - за теб се моля. Като че ли мога да различавам що си ти и що съм аз без теб?...
Твоето мило писмо все още препрочитам. Да можех да бъда с тебе! Как всичко интересно знаеш да гледаш и виждащ. И Солун е пред очите ми!
Сбогом и добър успех
Мара
Рим, вторник 1911 г.
Мило, мило, дваж по-мило, че днес ме целуна два пъти по устата и по сърцето! И с карта, и с писмо ти ми казваш, че оставям празнота в твоята тъй запълнена душа, аз, която се мисля тъй мъничка при теб! И как хубаво ми казваш всичко това, мило, че аз от сълзи не сварвам да ти хвана ръчицата и да я целуна, която е знаила да отбележи едва прошъпнати чувства на самотност. Боже мой, нима с раздяла искаш да подложиш на изпитание искрената връзка на нашите неразделими същества!
Да. Рим е хубав, мило, но ти го видя с мен. Когато беше ти тук, и аз не можех да му се нарадвам. Но сега той си отдръпна от мен дивните съкровища и аз го гледам вече без сърце. Дразни ме всичко. Дразнят ме всички наоколо ми хора, дошле да се напият не с истинското старо вино, което нази упои, а с виното от пълната бъчва на сегашния живот.
Може ли вече да се върна?...ОР+
