КОИ СА НАЙ-ПОПУЛЯРНИТЕ БЪЛГАРИ
БАЩА И СИН?
За мен, без съмнение, това са Петко и Пенчо Славейкови, чието фамилно име носи и популярен столичен площад. Преди време, докато правех магистратурата си по международно бизнес право в Будапеща, попаднах на статия в американско списание, в което пишеше за площад Славейков в София. За съжаление, в нея името Славейков се използваше като синоним на нарушаване на авторски права, заради пиратските дискове, които се продавали там. БАЩА И СИН?
Как ли биха се почувствали Славейкови, ако можеха да разберат с какво се свързва името им в САЩ около век след смъртта на Пенчо.Но…не това е темата на настоящата статия. Тя е за това какво знаем за отношенията между тези титанични фигури в българската история и литература. Какъв баща е бил дядо Славейков? Как и до каква степен той е повлиял в психологически и творчески аспект на сина си Пенчо?
От биографията на Петко Славейков е известно, че той е имал осем деца. В най-ранните им години за отглеждането и възпитанието на децата се грижела предимно майка им Ирина – Славейковата съпруга, тъй като бащата бил зает с обществените дела и почти изцяло отсъствал от дома. Все пак, когато достигнели подходящата възраст, Петко взимал синовете си при себе си да му помагат, като в този период ги учел на ред и дисциплина, а и ги подпомагал в образованието им.
Петко Славейков имал свои виждания и очаквания за поприщата, в които да се реализират синовете му. Така например сина му Христо бил изпратен от баща му, който по това време бил министър на вътрешните работи в правителството на Петко Каравелов, да учи за инженер в Белгия. Издръжката му била за сметка на българската държава, тъй като за изграждането на свободна България били необходими инженери. Христо обаче самоволно решил, че не му се учи повече инженерство и пожелал да учи за адвокат или в Швейцария, или във Франция. Петко Славейков избухнал срещу сина си и го обвинил в мързел и безцелно харчене на бащините и държавните пари. „Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки… Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари – народни били те, или бащини.”
За продължаването на литературната традиция в семейството дядо Славейков възлагал най-големите надежди на четвъртото си дете – Райчо. Той обаче се споминал още на 17 г., а баща му с голяма мъка констатирал: „Умря най-големият поет”. Очевидно Славейков не очаквал и не вярвал, че такъв би могъл да се окаже най-малкият му син Пенчо.
Отношението на Петко Славейков към Пенчо в детството му се съдържа в популярното стихотворение „Малък Пенчо”, чийто герой не иска да чете, защото го мързи и все „дири да играй”. Ако това е била оценката на баща му за него, можем само да си представим как се е чувствал Пенчо. Голямата му любов и муза на бъдещия поет Мара Белчева, която го познава от дете, също го описва като игриво момче, което тичало след момичетата, подкачало ги и ги веселило с шегите си. Седем години били отминали от последната им среща, когато Мара Белчева вижда отново Пенчо, за да констатира, че „у него не останало нищо от детето”.
Замръзването на пързалката на 19 годишна възраст и тригодишното приковаване към леглото отнемат детската игривост на Пенчо, но отприщват неговия поетичен талант.
Дали защото е бил недооценен от баща си като малък и е искал да му докаже, че е сбъркал в преценката си, или по друга някаква причина, най-малкият Славейков започва творческия си път с желанието не просто да бъде поет, но да достигне до абсолютното поетическо съвършенство.
В идеен план се твърди, че Пенчо Славейков е силно повлиян от немския философ Фридрих Ницше. Най-силното доказателство за това е поемата „Химни за смъртта на свръхчовека”, която Славейков пише. Самата Мара Белчева обаче намира разлика между Ницшевите идеи за вечния възврат и Славейковите за вечното превръщане. Според нея при Ницше „всичко що е било, се връща, без каква да е промяна. У Славейкова това, което е било е само материал за строежа на бъдещето, степен към по висшето”.
В статията ми „Faith of the Fatherless или Психология на атеизма” имах възможност да разгледам накратко отношенията между Ницше и неговият баща и как те са повлияли на философските му възгледи. Ницше загубва баща си на 5 годишна възраст, като преди това е свидетел на болнавостта и слабостта на родителя си през последните му земни дни. Тъй като баща му е бил ревностен християнин, впоследствие негативното отношение на Ницше към слабостта на баща му прераства и в критика към християнския Бог, на когото според Ницше му липсвала „жизнена сила”. Затова и той му противопоставя идеята за свръхчовека.
Пенчо Славейков изглежда е имал точно обратния тип баща – силен, властен, доказан авторитет и признат от всички народен поет. В поемата „Химни за смъртта на свръхчовека”, след като завършва своето съзидателно дело Бог е изморен и изчерпан. В друга поема – „Как Господ-Бог даде воля да стане земя и какво подир това стори Сатанаил” Господ е също толкова изморен – „като творците земни, слаби хора”. Според Мара Белчева такава именно е задачата на Свръхчовека в Пенчо Славейковото творчество – „да завърши недовършеното от уморения Творец”.
В стихотворението „Баща ми в мен” Пенчо Славейков отново застъпва идеята за довършването на делото на бащата чрез умножаване на неговите дела
„При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд на бъднето да чакам се изправих
с теб – две со подвизи увенчани чела.”
Към днешна дата можем да потвърдим, че Пенчо Славейков е успял да се нареди до баща си по авторитет и значимост.
Дори и само заради това, че е седнал до него на пейката на площад Славейков. Но какви ли свръхчовешки усилия му е коствало това доказване? Известни са многократните редакции, на които той е подлагал своите произведения, за да могат те да достигнат изящността и съвършенството, към които той се е стремял. Както свидетелства Мара Белчева, към собствената си нравственост също бил безкомпромисен, като бил готов да се самонакаже в случай, че позволял на някоя дребнава или скъперническа мисъл да му дойде на ума.
Защо Пенчо Славейков толкова много се е стремял да бъде свръхчовек? Защо е осъждал игривостта и спонтанността у себе си? Може и да греша, но все пак ще рискувам да го напиша – за да заслужи любовта и признанието на баща си, които не е получил в детството си.
Защото баща му не харесвал онова дете, което все дирело да играй. След като заспало на пързалката, това дете останало завинаги замръзнало там.
Борис Колев, Фондация Бащинство...ОР+
Полезни връзки
„ Образът на бащата в творчеството на Пенчо Славейков: Реалност и митология от Милена Кирова
„Бог в поезията на Пенчо Славейков” от Мара Белчева
ПЕТКО Р. СЛАВЕЙКОВ
1827 - 1895
Поет, публицист, фолклорист и политик, един от водачите на Либералната партия след освобождението, председател на Народното събрание през 1880 година и министър в няколко кабинета - това е Петко Рачов Славейков. Освен всичко това, той е баща на осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и нежната душа - и поетът Пенчо Славейков.
Петко Славейков е роден на е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Баща му е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.
П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов, разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература.
През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, а по-късно във Видин,Враца, Плевен, Берковица и други градове.
Славейков развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 г. отпечатва първите си книги — ‘Смесена китка’, ‘Песнопойка”, ‘Басненик’ Пише поемата ‘Бойка Войвода’ под влияние на революционните събития около Кримската война, както и много бунтовни песни.
Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново през 1856 година. След като работи известно време във Варна, Славейков заминава за Истанбул, където е поканен през да редактира българския превод на Библията на източно българско
наречие.
Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковната борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема ‘Изворът на белоногата’.
След пътуване до Македония през 1874 година , Петко Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения и за кратко е в затвора след Априлското въстание./.
След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Скобелев , става свидетел на Шипченската епопея.
Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог и фолклорист, основоположник на българската литература за деца и автор на учебници, проявява се като географ, историк и мемоарист. Славейков изследва българские обичаи и обреди.
През 1875 година Славейков става дописен, а през 1884 година - почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия, избран е за председател на народното събрание , министър на народното провещение и министър на вътрешните работи в правителството на Петко Каравелов. След Съединението е помощник-комисар в Южна България.
ПЕНЧО П. СЛАВЕЙКОВ
1866 - 1912
Пенчо Славейков е роден на 27.04.1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на Петко Р. Славейков, от когото наследява много като човек, гражданин и поет. Учи в Трявна и Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител.
Преживяното в Стара Загора по време на Руско-турската война остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет; тези "враснали тъй дълбоко в душата спомени" служат на Славейков при работата му върху "Кървава песен". Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Велико Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където баща му, Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява.
След края на войната се премества в Сливен, през 1897 г. - отново в Търново, където баща му, Петко Славейков издава вестниците "Остен" и "Целокупна България", а Славейков ги разпространява.
В края на 1879 г.семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г., когато след суспендирането на Конституцията от Александър I Батенберг баща му е арестуван и интерниран.
Продължава образованието си в Пловдив. През 1883 Славейков е един от начинателите и водителите на ученическия "смут" в Пловдивската реална гимназия - против лошото преподаване на "предметите" /след като учители като П. Р. Славейков, П. Каравелов и Тр. Китанчев били заменени с "парфюмирани контета и умствено боси "възпитатели"/.
По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество; бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания.
Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения - затруднен вървеж /движи се с бастун/, пише с усилия и говори трудно.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж за цял живот остават поражения - затруднен вървеж /движи се с бастун/, пише с усилия и говори трудно.
След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. Да излезе от тежката криза му помагат И. С. Тургенев и В. Г. Короленко с "Живи мощи" и "Слепият музикант".
В борба с "неволята" Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на "велик учител", извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби /"Cis moll" и др./. Възгледът за страданието се затвърждава и от творческото му общуване по-късно с Х. Ибсен, Фр. Ницше, Х. Хайне и др. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища.
През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища.
Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. /"Бащин край", "Любимий падишах", "Дим до Бога", "Манго и мечката", "Цар Давид" и др./.
Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга "Момини сълзи", създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на Славейковата поетическа мисъл - вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в сп. "Мисъл" се появяват първите редакции на поемите "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Успокоения", "Фрина".
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на Славейковата поетическа мисъл - вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в сп. "Мисъл" се появяват първите редакции на поемите "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Успокоения", "Фрина".
По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество - патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. "Мисъл" и на сп. "Българска сбирка", създава поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни", и други класически епически песни, първите глави на епопеята "Кървава песен", много от миниатюрите в "Сън за щастие".
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци.
Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец Й. Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист В. Вунт - психология, етика, история на философията; Е. Елстер - история на немската литература, Вюлкер - лекции за творчеството на У. Шекспир; Волнер - за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува.
Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Й. Гьоте и Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг.
Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема "Хайне и Русия" но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстев в редактирането на сп. "Мисъл" и е в центъра на литературния кръг "Мисъл".
Поддиректор /1901-09 г./ и директор /1909-11 г./ на Народната библиотека, директор на Народния театър /1908-09 г./.
Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Н. Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Заедно с проф. В. Златарски прибира в България костите на М. Дринов и библиотеката му.
От Русия Славейков пише няколко писма до М. Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ.
По време на казионния Славянски събор /1910 г./ като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на "славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие" Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението С. Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министервото на народното просвещение.
Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща М. Белчева.
Живее в различни селища - Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано.
Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим - 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път - през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата.
В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май 1912 г. умира.
Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
Източник libvar.bg
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. "Мисъл" и на сп. "Българска сбирка", създава поемите "Ралица", "Бойко", "Неразделни", и други класически епически песни, първите глави на епопеята "Кървава песен", много от миниатюрите в "Сън за щастие".
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци.
Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец Й. Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист В. Вунт - психология, етика, история на философията; Е. Елстер - история на немската литература, Вюлкер - лекции за творчеството на У. Шекспир; Волнер - за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува.
Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Й. Гьоте и Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг.
Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема "Хайне и Русия" но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
 |
| Литературният кръг "Мисъл" |
Поддиректор /1901-09 г./ и директор /1909-11 г./ на Народната библиотека, директор на Народния театър /1908-09 г./.
Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Н. Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Заедно с проф. В. Златарски прибира в България костите на М. Дринов и библиотеката му.
От Русия Славейков пише няколко писма до М. Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ.
По време на казионния Славянски събор /1910 г./ като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на "славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие" Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението С. Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министервото на народното просвещение.
Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща М. Белчева.
Живее в различни селища - Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано.
Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим - 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път - през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата.
В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май 1912 г. умира.
Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на "Кървава песен" и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
Източник libvar.bg
СЛАВЕЙКОВИЯТ РОД
ПОМНИ ОТ 200 г.
Милена Славейкова, внучка на Христо, сина на Петко Славейков, нищи родовите спомени
Всички деца на народния трибун са в Демократическата партия, от потомците им днес никой не иска да чуе за политика. Славейковият род се знае от повече от два века. Днес едната част от него е в София, а другата в Кюстендил. Родословното дърво не е голямо - около 60 души са преките му наследници, макар самият народен трибун, писател, общественик и създател на Либералната партия Петко Славейков да е имал 8 деца.
То си е за чудене, като се имат предвид безкрайните му митарства по народни дела - в Цариград, учителстване из България и 49 арестувания - кога от гръцки фанариоти, кога от турци, кога от Стамболовата власт - рекорд за всеки наш политик и интелектуалец.
Родът е от Банско.
Рачо Чехларя, дядото на Петко Славейков, убил турчин, който го карал да го пренася на гръб през река Глазне, хванал път и забягнал в Търново. Синът му, също Рачо, бащата на Петко, пък заради занаята си бил наречен Казанджията. Майката на поета - Пенка, е от великотърновското село Вишовград. Тя умира при раждането, а самият народен трибун е спасен по чудо. В селото на майка си обаче Славейков видял бюлбюли (б. а. - славеи), които толкова го впечатлили, че променил фамилията си от Казанджиев на Славейков.
---
Когато Петко Славейков решил да се жени за Ирина от големия тревненски Райков род, бъдещият му тъст подскочил - как в дома му ще влезе беден учител и начинаещ поет. Ирина скършила бащината воля, избягала със Славейков и бащата склонил.
После им подарил и къща в Трявна. Днес Славейкови имат три дом-музея - в София, Търново и Трявна. Софийският е бил на ъгъла на "Граф Игнатиев" към уличката за днешната Централна поща. В съседство е била къщата на Петко Каравелов, а наоколо - ниви и бостани.
Петко се вясвал в Трявна, за да отчете мъжките си задължения и да се появи следващото дете. От осемте две са починали невръстни. Ирина сама отглежда останалите 6.
Бащината грижа била да ги прибере при себе си и да ги изучи. Петко Славейков и до днес е един от най-гениалните самоуки интелектуалци в България. Сам си признава: "Толкова съм се блъскал да намеря това, което ме интересува, че разбирам нуждата от системно образование." Децата му били нещо като негови секретари - преписвали бащините тефтери, писма и народни песни. Последните днес заемат голяма част от архива му, чиято 1/3 все още е непроучена.
Най-големият син Иван е роден през 1853 г. Той е кмет на София през 1885 г. по време на Сръбско-българската война. Като първороден е най-близко до делото на баща си и пръв негов сътрудник. Още по време на Априлското въстание пише за турските зверства по западните вестници. Един от създателите е на Демократическата партия.
Арестуван и бит в Черната джамия, покрай скалъпените обвинения срещу Петко Каравелов, умира през 1901 г. Женен е, но няма деца.
Свети Седмочисленици (София) - Черната джамия
Донка, родена през 1957 г., се отдава на грижите на братята и сестрите си. Жени се, развежда се и заедно с Рачо и Иван отглеждат най-малката Славейкова дъщеря Пенка, на чиято дъщеря Светослава днес дължим софийския музей "Петко и Пенчо Славейкови". Тя пък завършва Робърт колеж и право в Швейцария. Става легационен чиновник.
След Девети септември е докарана дотам да подари собствения си дом за музей с единственото условие да стане уредник в него. Когато научава, че в дома на чичо й Христо в Кюстендил горят целия архив на дядо Славейков, Светослава отива там и спасява доста неща.
Третият по ред е Рачо Славейков, роден през 1859 г., публицист и преводач, завършил Робърт колеж и артилерийска школа в Екатеринослав. По време на Освободителната война е преводач в щаба на руската армия и с негова помощ там е назначен и Петко Славейков. Известен е с лютите си публицистични статии срещу корупцията в обществото. Бил е финансов военен ревизор, наричали го Ангела с огнения меч и полковници и генерали треперели от него. След бунта на офицерите русофили емигрира в Русия. Връща се в България и се отдава на литературна дейност.
На родения си през 1861 г. син Райко Петко предрича бляскаво поетично бъдеще. Той обаче умира като ученик на 17 години и половина в Николаев. Съкрушеният му баща казал: "Умря най-големият поет." По-късно 5 години по-малкият Пенчо става най-аристократичният ни поет, но по принуда. Според признанието му: "Пързалката на Марица мене ме направи поет (б. а. - там той измръзва и остава сакат).
Роденият през 1859 г. Христо има 6 деца. И той учи в Николаев. След това баща му, който вече е министър на вътрешните работи в правителството на П. Каравелов, го праща с държавна стипендия да учи в Белгия инженерство.
Христо бил бохем като баща си, поживял си добре и решил или във Франция или в Швейцария да учи право. Тогава дядо Петко му пише: "Щял си да заминеш за Женева. Защо? От леност да не учиш химия, математика, естествени науки... Дали, байно, не ще бъде по-добре, дето ще правиш такъв хайлашки хисап и дето ще ставаш такъв пророк да ми прокобваш печални резултати, да си подойдеш, че освен дето ще спечелиш цели пет години, няма да похарчиш и никакви пари - народни били те, или бащини."
Христо завършва право в Екс ан Прованс и става съдия в Кюстендил. Там го настаняват в къщата на починалия местен съдия, в която живее вдовицата му Милана - млада и хубава булка с две деца. И Христо се влюбва. Майка му Ирина вдига скандал на дядо Петко - той е млад, перспективен, учил в чужбина, как ще взема жена хем вдовица, хем с две деца.
Дядо Славейков го преместил в Сливен, но Христо се върнал с един кабриолет и прибрал изгората си от Кюстендил. Жена му била първата, която сама минала по чаршията. Този случай описва Димитър Талев в "Преспанските камбани".
В началото на миналия век в съда като писар постъпва младо момче, което рисува както съдии и адвокати, тъй и обвиняеми. Христо му издейства стипендия за Художественото училище в София. Това момче е Владимир Димитров-Майстора. Той остава приятел с дъщерите на Христо - Вера, завършила в Женева пансион за благородни девици, Пенка, учила също в Женева романска и френска филология, и Надежда. След Девети септември Вера е интернирана в Ловеч. Тя пък била дългогодишна приятелка на Лора Каравелова и до смъртта си вярвала, че не Лора се е самоубила, а Яворов я е прострелял.
Христо е член на Демократическата партия и 25 години депутат. През 1908 г. е председател на Народното събрание. Той чете Манифеста за обявяване на независимостта в парламента и го връчва тържествено на Фердинанд. С него царят обявява независимостта в Търново на 22. IX. 1908 г.
След три дъщери най-после на Христо му се родил син. В деня на раждането той отишъл на лов. Като се върнал, жена му станала, както е току-що родила, пресрещнала го на дворната порта и рекла: "Най-после имаш син." Христо дотолкова не вярвал, че го разповил, видял онова, което трябва в такива случаи, и се кротнал. Петко завършва във Виена право и работи във Външно министерство до 9 септември. Интерниран е, затворен в лагер, отнето му е юридическото образование и до края на живота си е работник. Другият син на Христо, Стоян, завършва в Лайпциг агрономство. Той е дългогодишен кмет на Кюстендил. След септември 1944 г. изчезва безследно. Люба е най-малката дъщеря.
Внуците на Христо от Петко и Стоян са 5, но Христо, Миланка и Стефан са изселени в Ловеч и им забраняват да учат право. Само внучката на Христо от дъщеря му Пена - Анна Атанасова, остава да упражнява професията си на стоматолог. В къщата на Христо Славейков правят милиционерски участък.
---
Днес никой от правнуците не пописва. Всички внуци на Петко Славейков, сина на Христо, са в България. Дъщеря му Милена е най-ревностният защитник на делото на Славейкови, а синът Христо е историк и археолог.
Андрей, единият син на Милена, е завършил немска филология, другият Павел - информатика. Дъщерите на братовчед й Христо, син на Стоян - Милка и Елена, са икономисти. Синът на другия й братовчед Стефан, Стоян, е бивш футболист на "Велбъжд" от периода му в "А" група. Брат му Веселин е инженер-химик в Кюстендил. Надежда, внучка на Христовата дъщеря Надежда, живее в Париж и е зъботехничка. Синът й Георги и племенникът й Ивайло, син на сестра й Александра, са в Канада.
Екатерина, дъщеря на Христославейковата внучка Миланка, е социална педагожка в Англия. Днес от 11-те братовчеди - внуци на Христо Славейков, са живи Христо, Миланка и Милена.
От най-младите поколения племенникът й Петко, син на брат й Христо, е в естрадна група, която все още чака своя шанс. Негов обаче е най-малкият Славейков - двегодишният Христо Петков Славейков. Синът Румен на лелята на Милена - Люба, е естраден певец. Никой обаче не е наследил писателския талант.
---
ЗАВЕЩАНИЕТО НА СЛАВЕЙКОВИ - ПАРК И ГРАДИНА ЗА ДЕЦАТА В
ЛОЗЕНЕЦ
ЛОЗЕНЕЦ
Поляна „Славейковите дъбове“ се намира в квартал “Лозенец”, градинката до бул. “Свети Наум”, близо до Семинарията. „Славейковите дъбове“ е естествена среда на природни забележителности и е паметник на културата от национално значение. Зелената площ е автентично наследство от родът Славейкови. След смъртта на Петко Славейков, братята му Христо и Рачо купуват мястото, където поетът се разхождал и пишел под дъбовете. Те завещават тези 2.5 дка на Столичната община. През годините тя раздава земята за парцели, за жилищни сгради, а - днес от поляна „Славейковите дъбове“ са опазени само 300 кв. м. Вероятно отсичането на 5-те дъба, сред които Славейковият който е най-старото дърво в парка, на повече от 500 години, оцеляват благодарение на природозащитниците и общинския срам.
С министерска заповед през 2005 г. “Дядо Славейковото място и дъбът на Пенчо Славейков” ( както ги наричат хората) са обявени за паметник на културата от национално значение. То е последната оцеляла част от старата дъбова кория на София – Курубаглар, поради което 300-годишните й дъбове са обявени за защитени природни обекти.
Тук се срещат четворката от кръга “Мисъл” – Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, д-р Кръстев, както и Мара Белчева, Боян Пенев и много други приятели и общественици.
Именно тук Пенчо Славейков написва някои от най-известните си произведения.
