ПОЕМАТА "КЪРВАВА ПЕСЕН"

Пенчо Славейков
Кървава песен

Пролог

Дете невръстно ощ, на майчини си скути,

аз слушах приказки и песни за нечути

борби и теглила и тъмни съдбини

на моя роден край, от първи още дни,

незнайно по каква незнайна висша воля,

обречен на сълзи и кървава неволя.

Наяве и насън тогава, рой до рой

картини, образи и блянове безброй

пред моя поглед плах метежно се тълпяха

и като зла мора душата ми гнетяха…

Ако до днес живей там в тихий роден кът

другарин мой връстник, все негли някой път

ще си припомня той, подир игри, събрани

на Павлов лъг или край Юдини гирани,

тез чудни приказки и песни как съм аз

разправял… как се ний заканяхме тогаз,

че всички заедно, когато отрастеме,

за родния си край борба ще поведеме

и ще го отървем от робското тегло…

И няма на света да има вече зло,

тъй като ний — да, ний! — с оръжие в ръката,

ще го премахнеме навеки от земята.

Детински златни дни, къде хвръкнахте вий?

Бял снежен къдърец над челото се вий;

от други помисли душата ми гнетена,

чуждее се от вас, и няма и смутена.

И сал понякога, като от есенен лъх

отбрулений листец, откъсва се въздъх

из глъбините на сърцето ми самотно,

и рве се той към вас, изчезвайки сиротно.

На миналите дни, тъй дивни, повестта

невидима ръка изтри из паметта

и повест кървава написа там отново —

на нови времена апокалипсно слово.

Но все е спазена в душата ми една

тъжовна песен от ония времена —

мост на въздишките над проломи висящий —

и тя ме от брегът на дните настоящи

на миналото към далечний тъмен бряг

пренася — песента за гордия юнак,

когото стигна смърт там горе на Балкана,

от лютия куршум в сърцето с люта рана…

Като вълшебна реч, таз песен ми отвива

от тия чудни дни завесата мъглива!

Сърцето с прежний жар метежно пак тупти:

Балкана виждам аз — в шеметни висоти

изтъпват връх до връх, и дивни и замайни,

и негли някакви тям поверени тайни

да скрият, те чела обвили са в мъгли;

възмогнати над тях там царствени орли,

се към усоите с устрелен поглед вият

и дебят плахите кошути, що се крият

низ дебри и гори — в които досега

не е пробила път човешката нога,

нито ръка топор за придобив извила

и свята девственост кощунски накърнила.

Под гъстия заслон на буйний храсталак,

невидими вълни и вековечний мрак

шумят, премятат се, една се друга гонят

и с горските листа таинствено ромонят

свещения завет на свойте глъбини,

свещен за минали, свещен за бъдни дни,

един той само чут во тая пустош строга —

говорещ на света за волята на бога.

И безметежния вековен горски сън

нарядко сепвал е воинствен само звън,

звънът на мечове кръвнишки, рев победен,

молби, проклятия и вик и стон последен.

Юнака паднал там в Балкана виждам аз;

той жив ми в паметта изстъпва всеки час,

когато песента си спомням на незнайний

певец — и думите, и прости и омайни,

в забрава скръбна ми душата унесат:

„Когато падне нощ и ясни затрептят

звезди на тъмния безкраен свод небесен,

и стария Балкан запей хайдушка песен…“

О, стария Балкан, аз зная как той пей

и за какво. И днес душата ми купней —

да можех миг поне пак да го чуя! Славил

бих пак живота аз отново и забравил

бих всичко, що ми е вгорчивяло света —

дори и онова, с което ориста

в гнева на своята любов ме е дарила

и с туй над делнични несгоди възвисила.

Аз помня първи път, кога таз песен чух —

и в изненада как тя сепна моя слух,

за болки чужди как сърцето ми събуди,

та то се в себе си самичко взре в почуди.

То беше в дебрите таинствени, врагът

където с меча си от тихий бащин кът

ни бе прогонил — там, де гроба на юнака

показа майка ми, заглъхнал в храсталака

в трева и буренак… И него, с песента,

до днеска нищо не изтри из паметта,

макар че не веднъж сърцето ми се свива

от песни като таз, пред гробове такива.

Детински златни дни, вам сетний мой привет!

Далечно бъдаще, мечтано в розов цвет

тогаз — сега и то се в минало обърна —

то цъфна овреме, и овреме посърна —

но не напусто… То бяха славни дни,

макар на ужаси, макар на кръвнини

и запустение! — До днеска са следите

неизличени ощ: в полята и горите

полъхне ли ветрец, той с кървав дъх лъхти;

белеят се без гроб разнесени кости

по голи равнини, усои и долини;

сред пепелищата, и грозни и пустинни

срутени зидове се дигат тук и там,

и сякаше укор към небо хвърлят ням,

че им е дало то такъва дял световен —

над пустоши да са те паметник тъжовен.

Нараства други род, за други съдбини…

Забрава спуска се над миналите дни; —

тъй както ги до днес певеца живи спазва

в душата си, за тях и пей и ви приказва.

...
Песен седма
ВОЙВОДАТА

Врагът наближава към града. — Върлите боеве по височините. — Убиват Горана. — Зеленгора отмъщава с топора си. — Неговата херойска смърт. — Борците отбиват неприятелската атака. — Боят стихва. — Жъртвите. — Подновеният пристъп на низамите, предвождани от Адила. — Още по-лют бой. — Смъртта на Димо Ружина. — Подкрепата на Хъшлака и Младеновата дружина. — Убиват Сокола. — Съдбоносна изненада в решителния миг на боя. — Трупът на войводата, влачен от коня. — Паника. — Мъдрителя пред трупа. — Турците навлизат в Каменград. — Последня съпротива. — Боевете в града. — Подвигът и страшната смърт на Хъшлака. — Зверства. — Убиват Вела. — Захвърленият труп на поп Матея. — Нощта се спуща над Каменград. — В светлината на пожарите и пламналите клади.

ЧАСТ ПЪРВА

Зората подрани. Настана седми ден.

Борците свари той по върха на Зелен

и по Висок. Безред по хълмите далеко

те бързаха отвъд, преваляха и преко

отсам по валога възпираха; едни

там спират на почив, а други отстрани

завръщат. Горе, веч в окопите прибрани,

тоз чисти пушка, друг развързаните рани

превързва; счува се и смях и глъч сърдит

нататък. Метна се през рова тами и свит

Хъшлака дрехата отърся — ей, изправен,

кой знае за какво ръце размахва. Бавен

подзела ход далеч, дружина шумна сви

в долът — и друга ей отсреща изкриви

зад хълма, — и навред, додето стига глед,

навалици и шум и лутане без ред;

като пчели, кога им майката изхвръкне

из старата тръвна и роя се помъкне

подире й — от клон на клона прехвърчи,

и пълни въздуха с бръмтежа си, бучи

и как и де да се намести дири сгода.

Издебна ги врагът — и не реши изхода

на вчерашния бой, тъй кървав, храбростта:

и видеха едвам те късно вечерта,

че накъм юг врагът колони по колони

преведе на обход, по завалните склони

под Петлевец, оттам за право в Каменград…

Напусто се Младен нахвърли, пръв назад

момците си отвел от лютий бой, навреме

измамата видял — врагът успя да вземе

далеко преднина. Напусто да го спрат

нахвърлиха се там през планинския път

Хъшлака и от юг Сокола — не възпряха

те тъмни пълчища… И бързо полетяха

сами за към Висок, през горски теснини,

без път, през върхове и върли стръмнини,

и пред окопите превариха ги рано

в зори.

Настръхнал се далеч тъмней Балкана,

и като вчера пак и влажен и студен

вей утренник. От връх към върха отстранен

се реят облаци, провлечени лениво,

последни признаци на време променливо;

и слънцето на вис възмогнато, обля

с напрегнати лучи и хълми и поля

нататък; тук и там се дига тънка пара

прозирна, като че през летен ден омара.

А тъмна рат далеч през хълмите оттам

на изток преваля насам и по-насам,

и по долината разгърнала колони,

понесе се напред по завалните склони —

напред и все напред. Ей предни редове

към Кукла и висок запъплаха. Зове

тръба. Оръжие по припора пресветна.

Шум някакъв изби. И емната безчетна

рат, тъкмо припора нагоре да възпре,

сдели и пръсна се на три страни — и спре.

И тъп вик и тръби отново пак се счуха…

А още все, далеч отсреща, тъмна глухо

приижда паплач…

Шум се смътен в пустошта

пронесе. Блъвна дим под склона. Пропищя

далеч из въздуха там първата граната…

Ей хлопна някъде. Отдолу в равнината

бял дим и тук и там отскочи — ето пак —

и татък по-отвъд — и също бял фъндак

из въздуха се вий и тай, разляган бавно…

Преваря гръм и гръмът, избуботи — неравно

се тътен понесе и глухо сгръмоли,

като от буря ек далечен. Просвредли

граната въздуха, ей друга — ей пропука

и третя, хласната оттатък… Изписука

и друга отстрана бог знае накъде…

И по окопите, там онзи приведе

глава и сгуши се; тук други счепка в пръсти

брада и нещо си измъмри; там се кръсти

младок; а стреснато до него други врат

извий и някъде оглежда се назад —

край него сякаш е граната профучала,

и той я търси там къде се е завряла…

Ей пак избуботи, протътне. Засвредлят

гранати въздуха. И пак. И трети път.

Но веч претръпнали борците, и съзети

от първия уплах, нехаеха. Възйети

по ровът тук и там заничаха — превит

тоз, онзи пропълзял по насипа и, скрит,

протяга врат далеч по валога да гледа…

На връхния окоп наскочили, съседа

съсед, изправен прав, подкача и с ръка

му сочи някъде; от насипа крака

протегнал, Чер-Чемер кой знай кому се плези;

и Стария Братой от ровът да излезе

по ровкавата пръст катери се едвам,

и Влад Страшила го нагоре дърпа, сам

прилегнал, току-що на рова таз изкачен;

прав-правеничък, сам до знамето, разкрачен,

е Ворчо и с ръка като да дава знак

надолу някому, и вика — викне, пак

с ръце замахва в миг, и нещо си гърлани…

Ей вик подйеха там и други, насъбрани

отпред на кривия недокопан люнет;

ей счуват се псувни; — и плъпнаха отвред

далеч по билото, над насипи, люнети

и над окопите, юнаците възйети —

като по върхища на Стара планина

високи борове, — тук кичор, настрана

два-три, пак купчина, а татък десетина

един до друг наред: по цялата долина

под тях, по рътища и припори, вилней

зъл вихър, трясък, гръм и тътена кънтей

до небеса, а те стоят, така безгрижни,

за вихъра чак там на върха недостижни,

не мислейки и тях че той ще налети.

Но ето, кой знай де запращани преди,

насам и по-насам запискаха гранати.

Макар че не една все още да пропрати

там зад окопите и присмех и псувни,

все пак мнозина се, зад засипи едни

и други татък по окопите, прибраха —

че по-начесто все гранатите летяха,

по-сигурно сега насам и по-насам.

И в средния редут, при знамето, едвам

Сокола се прибра, просвири и се мухна

граната в срещний ров — и пак оттам избухна

с рев, плам изригнала, и плам и дим и пръст…

И пръта с знамето, като че крехка тръст,

преви и настрана се люшна и увисна.

От нея трясъка не млъкнал — втора писна

граната: в сивата гранитна канара

отдолу прасна тя и въздуха раздра

и пукот и прожиж: и, прасната, изкърти

парчета камъни и прати ги за смърти

да търсят близо там, далеч и по-далеч.

Но се наоколо борците бяха веч

прибрали — и така напусто профучаха

гранатни късове и камънаци. Влаха,

един към знамето закрачил, изтърва

винтовка — че парче гранатно отърва

наполвин дръжката от нея, и притръпна

ръката му; а там, приведен, се отдръпна

и Ворчо, знамето дошъл да дигне пак —

че тъкмо под носът на пъргавий юнак

прописна кой знай що и се въвре в земята,

и пръст изхвръкнала засипа му ръката;

отдръпнат се изви той и надолу взре

и пак приведе се, превитий прът въвре

в земята и се горд до знамето изправи —

и махна той с ръка, извика и прибави

такава попръжня, че около му в миг

избухна смях, подзет и по-натам, и вик

и смях от ров на ров далеко се пронесе…

А ето въздуха отново се разтресе

от гръм и пукоти; и тъпо се проби

през тях отнякъде тръба. Ей в миг заби

оттатъка барабан — сдребни, затряска, урна…

И мигом видеха отгоре как се втурна

с рев паплачта на щурм, напреко през димът

по припора — и там на юг, и по ридът

към север: в устрем дива колони по колони,

като че вихър ги разблъска и подгони.

Топове млъкнаха. И само беше чут

и рев и топот тъп към средния редут,

където знамето се вейше пак побито

на върха — и на юг по билото извито

към ровът, дето бе високия Хъшлак

за разпореди прав застанал. Даден знак

бе по окопите, и дотогаз смълчани,

те в миг изригнаха… През залпът изгърлани

залп и на облачни кълба се въздими

дим — и помъкна се нататък по хълми,

като мъгли кога от влажните долини

се мудно повлекат нагоре към вършини.

Ей ревна трети залп. Четвърти. Като ек

от тях, протътнаха и други надалек

от север и от юг. Ей млъкнаха. Изписка

куршум. Два, още два. Замятаха се близко

низами, тирнати по припора. Ей вик

от върха се подзе. Кръстоса щика щик,

и сабя сабята замахната отсича…

Ей татък през димът юнак полетял тича;

низамин възнак се превръща, повален,

надолу… Враг на враг се хвърля разярен,

налита, смита го и тръшва се сполетен,

сам не видял отде, нито дори досетен,

едвам що пушката издигнал пак готов

за удар… Тъп тътнеш, и звън оръжен, зов —

по-татък вик, псувни… рев и трясък, вик и стон…

И близо и далеч по завалния склон,

покрай окопите, се емна и подхвана

борбата, и такваз смутевица настана

и бърканица, че не знаеше ни кой

напада, нито кой се брани.

Върлий бой,

на север упорит започнат най-изпървен,

където бе Младен, и настървен и кървен

се бързо подлови по-лют и по-жесток

при средния редут надясно от Висок,

насред на преслопа, там, дето бе Сокола

загнезден. Втори път по стръмнината гола

се впуща паплачта — оставила безчет

там жъртви, — втори път повръща се безред

разпръсната назад. Но ето, подкрепена

от нови сили, пак полетя настървена

с див, бесен вик… орди навалят през орди…

До трупът пада труп… Ред тъмен разреди —

напред изстъпва друг. Тоз пада; тоз прескочил

трупът и повален се тръшне. Ей насочил

тук сабя мелязим се превърти и спре —

и грохне възнак. Там се свий и пооре

с глава напред висок манафин; сграбчил шия,

прожилена с куршум, извърнат юзбашия

гърлани що му глас държи и пак лети

напред — но друг куршум го сепне, и сгрохти

и той надолу там по склона и зарита…

А паплачта, отзад засилена, налита,

приижда и вали напред и все напред…

С куршуми покосен е първи, втори ред:

през труповете им напред се хвърля трети,

четвърти — ето ги пред първите люнети,

и на окопите се втурнаха на щик…

Дочакани дотам, насреща им се с вик

нахвърляха сега борците. Гръм престана —

щурм против щурма, гръд срещу гърди. Настана

нечуван, адски бой… За кърви настървен,

отчатква щика щик, и трясъка студен

на нож о ножове се в ревът бесен сляха,

от хиляди гърла изтласкан. Първи Влаха

изскочи — рипнаха на неговия зов

Страшила, Влад, Горан и целия се ров

изсипа подир тях, — а ето и Сокола

отвъд, и Чер-Чемер до него, Стамен Лола,

Витан Догана, Рад Белиша и Китан

от Бъта, — емна се оттатък и Вълкан

Гошана, Чубрата и Ветко, Дейо Бала,

а ей настигна ги и Димо Груда, пала

навирил, господ знай отде я доловил…

Напират враг до враг… И пушката извил

наопаки, бухти кого де свари Влаха,

и сабя кривица Страшила вий и маха…

Там труп се превърти и грохне, там глава

се метне скастрена… Прерипна, изрева,

промушен в рамото от остър щик, Горана,

и сабя изтървал, за пушката се хвана

на впуснатия там насреща му феллах,

и в слабините го в миг срита, с един мах

за гърлото с нокте го скепса… а довтаса

друг пъргав — в темето Горана буторяса

с кондак, издигна го за още един път —

но ето спуснати отгоре му летят

и Граха и Китан и двата Беламора;

а видел как Горан бе сбъхтан, Зеленгора

и по тъдешний край юнака млад Топора

зовяха, — откато по-лани на Козлец

го бяха свардили читаци от Стрелец,

и той с топора си от тях се бе избавил,

двамина мъртви там накастрени оставил.

Като малцина той и на куршум макар

изкусен, винаги на път ли, на пазар

ще ходи — винаги в ръка му е топора,

и днес в окопа бе пак с него Зеленгора.

За верний си другар той с него полетя

да мсти сега, и там замахнал, извъртя

и пъргавий феллах по темето халоса —

и острия топор, главата къдрокоса

на черния юнак разсякъл, се заби

чак до гръбнака му — и шурната изби

кръв, и по челото на Граха чак попръска…

А трупът метна се надолу и затръска

ръце по урвата. Горановия труп

да грабне Зеленгор наведе се, а куп

читаци, щик до щик, върху му наваляха

и смушкаха го те — макар Китан и Граха

и малкий Беламор и Бойчо от Бързан

да ги отпъдиха, и Граха и Първан

от Бъта, първий с щик, а втория с кондака

на свойто шишене, жестоко за юнака

се отплатиха. Там по урвестия склон,

и върху трупа на Горан, с гърч и стон

върдаляха се труп до трупа навалени…

А ето други пак налитат разярени,

и враг се залови с врагът и тук и там —

нататък гонят се, настигнати отсам,

сборичкат се, напред и наназад отбягват;

претряскат щикове: на въздуха посягват

ръце; отчатне нож; и пушка предрънчи

отхвърлена; и вред и вик и рев ечи,

и надпреварят се псувни и в бяс удари…

А вече там на юг, с юнаците другари

далеч по валога прогонил лютий враг,

отдръпва се назад разрошений Хъшлак,

бог знае жъртва де калпака си оставил…

Отстрелва се назад врагът. Снага изправил

до канарата Смил, куршуми че пищят

неще дори да знай, и вече петий път

прицелен, изгърмя — и тоя път умерил:

и мелязимина по урвата, разперил

ръце, прегъна се и по очи и той

надолу поора. Оттатък чак Братой

прескочи и, прибран, загнезди се в люнета,

а с него Чиф-и-тек и ниските Вълчета —

и двете — винаги все заедно слухтят

как долу на отбой тръбите все тръбят

и тупкат и дребнят отнейде барабани

на сбор. По билото, тук пръснати, там сбрани,

отстрелват се едни и дърпат се назад

полека. Там отвъд изпънал се е Влад

от Попинци, крещи и нещо се заканя;

приклекне, изгърми и пак се Делибана

помъкне. Счуват се псувни и неразбран

вик долу. Още се разправят там Деян

и Бошко, заедно с Долнемахленский Тръне,

с отбитий сетен рой низами. Да се върне

извърна се Деян — из ниския трънак,

отзад, го изведнъж налетя зъл помак

и с щик под плешката отляво буторяса,

на помощ впусна се тук Тръне — и довтаса,

но късно, и макар че лютия помак

с премазана глава се в ниския трънак

превърна, изрева и вирнати замята

нозе, — Деян се сви и люпна на земята:

промушил бе щикът юнашкото сърце?

И свари само той да поднесе ръце

към гръд, де острий връх на щика бе промушен —

и превъртя очи и грохна се бездушен…

Престанал беше веч навсъде боя лют

и върл. И тук-таме куршум прописне чук

едвам, кой знай отде и закъде пропратен.

Ей вик се пронесе. Отнякъде невнят,

чак до окопите, се счуе горе стон —

и виждат се далеч таме по голий склон

как с гърч премятат се оставените жъртви,

и борят се с смъртта, ранени, полумъртви.

Престана лютий бой. И морните борци

се по окопите прибраха. И венци

на слава не едно чело ще да окичат.

И майки и чеда ще плачат и наричат,

сдни за свиден син, а други за баща

умрял в юнашка смърт — тях, клети в нищета

оставил. В песни тях певци ще ги възпяват,

доде се и борци и песните забравят —

до нови пак борби, за нови жъртви пак.

Ще ахне Дивисил за своя син юнак,

чул в боя на Висок юнашки как загина —

окото му сълза, последня може би;

но твърд е стареца, скръбта ще прескърби,

и зарад свиден син с въздишка ще отсъди:

Не беше моя дял, о, нека негов бъде! —

За мъж е мъжка смърт. Не е последен в род…

Дай боже другите на своя си народ

в борбите, винаги и винаги победни,

между борците му дано не са последни!

Не трая много мир и отдих от борба.

Ей долу екнаха тръба подир тръба

отново. Първий щурм юнаците отбили

едвам — и хвърли се пак с подновени сили

върху им лютий враг, орда подир орда.

И зареваха пак, далеко зад реда

на враговете, топ по топа — запищяха

гранати: тук едни, като напред, се вряха

в земята, друга там, разкъртила пръстта,

изфуква пак навън — и писна, затрещя

далеч по припори, на късове раздрана…

А пред люнетите, на рудната поляна

в набрания чакъл, сревани изведнъж

ей две се сблъскаха, изтряскаха и дъжд

се урна камъни и пръснати парчета…

И пак, и тоя път, борбата бе подзета

на север, дето бе Младен. А наваля

сган и отвъд, и там за щурм се разпиля

по склона дето бе дружина сбрал Хъшлака,

смълчан, ордиите отблизо да причака,

на щик — и нямаше там не един юнак:

и Ветко и Стоян от Стрелча, Смил Кавак

и Бошко Стария и Нешо Балабана —

чет нямат… и от тях най-вече за Деяна

намръщений Хъшлак изскърца зъби, свил

в гняв устни — за синът на старий Дивисил

и сестрин годеник, от него тъй обичан…

Пред средния редут, на дорест кон разтичан

зад пълчища за щурм готови, сам Адил

премина. Ето спре, юздите мигом свил

на пъргавия кон, и спре го и отседна

и махна сабя. С вик се паплачта безредна

нахвърля… Горе там, на върхът на рида,

с току-що придошли юнаци от града,

Сокола беше се отдавна сам да бди

изправил — и ревът на дивите орди,

когато до прицел на пушката достигна,

замахна той с ръка — и дружен залп изригна, —

и друг! И почна се чевръста перпирня

куршумна — голата неравна стръмнина

отдолу на гърмеж отвърна в миг с гърмежи,

и сякаш въздуха се сепна и наежи

от пукот и ехтеж. Изви се на кълба

дим — ниско сляга се, запъпла. На тръба

тръба се отзове. Изблъвне плам — отскочи

бял дим. И пак. Далеч се урне и проточи

залп. Нейде тъп и глух подзет, протътне шум…

Ж-ж-ж — остро прожижи отплеснатий куршум,

с-с-с! — като знак за млък да дава там просъска

друг, трети… През димът се тирне и разпръска

напред низами рой — прилегнат, скокнат пак;

и тресне, запращи гръм подир гръм — в букак

като че ли кога дърва секат дървари…

А сякаш тоя трясък да заглуши превари

отгоре блъвнал залп и татък разпиля

куршуми: също тъй по стръмен път коля

с чакъл когато се надолу влачат — рипне,

превие настрана подплашен кон, — и сипне

и с трясък урне се чакъла… В миг се сбра

на върха дим с димът. Замлъкна гръм. Раздра

вик въздуха. На враг врагът налетя стръвен,

и щурмът почна се отново, див и кръвен

щурм — и от две страни с еднакъв бяс подзет…

Обсипан припора бе с трупове безчет —

през тях прескачаха все нови повилнели

орди, подире им и други, път подзели

на бяг… И сипят се орда подир орда…

На падналий един по кръвната следа

и с вик и зверски рев изстъпват десетина…

Не стресна паплачта юначната дружина.

Сам пред юнаците Сокола най-напред

напира — Рад Финдек и Димо Късоглед,

Стоил Калинека и Райко Самохода

до него, — а отвъд, на своя смел войвода

подпора, литнаха: Стоичко Делирад,

Белиша, Беламор и Чубрата и Влад,

Тусчийски…Щика щик и ножа нож кръстоса —

отсякват се, трещят… Кондак извил, халоса

Калинек през вратът високия низам,

изпръкнал среща му, и там се превъртян

той възнак повали: протегна като вили

ръце — и метна се, опъната на жили,

главата му, очи в предсмъртен страх изви,

и клюмна. Впусна се над него, улови

Калинек пушката (пречупил бе с удара

той свойто шишене) — два щика се в превара

в гърба му врязаха и сам се повали

над жертвата си той… Отвъд се превали

и Димо Късоглед, до него Деио Бала,

на помощ на другар полетял като хала

отсреща — револвер пред него колага

отпъна, трясна гръм: преви левент снага

юнака тросна се по склона и зарита.

А ето рад Финдек, Белиша и Никита

от Петрич — чистят път по стръмния припор;

ей Димо Ружина, Горановий топор

извил, нахвърли се на помощ на другари —

и свраска в паплачта, когото дето свари,

не види и не се дори озръща той

дали връхлита враг, или халосва свой…

Избра си отдалеч юнака свойта жъртва

и с рев напреко там лети, не се озъртва,

и пътем само тук тогава угости,

замахнал, оногоз отпъди и лети,

и ето най-подир върху й че се впусна —

топора профуча и колагата плюсна,

през рамото отзад: удара, на подплес

отщъпнат, темето и аления фес

на израстний левент запрати по припора.

Замахът силен бе, а твърде слаб отпора,

и сам се завъртя захитений юнак;

а, скочил отстрана, брадат един читак

над кръста го отзад на щика си натъкна —

топора отстрана полетя и отхвръкна, —

а, подкосен с щикът, подире му и сам

юнака люпна се и по корем се там

на кървавий топор в острилото натъкна,

изхърка, сгърчи се, и сгърчен се измъкна

на бок — и рукна кръв, размесена с черва…

Но и брадатйй Се читак не отърва:

над него се изви с кондака си Догана

и сврасна го — а щик в гърдите му Гошана

проряза… Там отвъд разправят се Страшил

и Влаха и Първан и Палигора Смил —

и трясък, вик и рев до небеса се носи…

Отдолу дива сган налита. Къдрокоси

арапин най-напред, феллаха до феллах

след него, с зверски рев и викове „аллах!“

манафи цяла гмеж по припора възпира,

и друга подир тях и бърза и припира

напред. И сякаше превърнат на вулкан,

рев рика припора, и рев и неразбран

вой. Замъгли несвяс очи накървавени,

и дим, и дъх на кръв и пот. И озверени

лица. Премятат се кондаци; прерущят

пречупени ребра… куршуми пропищят

и тук и там; ръка откастрена отхвръкне —

глава се търколи. Посред димът изпъкне

враг стръвен на врагът по-стръвен — щикове

претракат… И псувни и рев и викове…

Изчезне ред — и в миг на смяна друг се струпа,

и пада труп до труп и трупове на трупа.

Беснее враг на враг; — в див, нечовешки бой

не разпознава враг врагът, ни своя свой…

При горний ред момци, на върха, за отмяна

готови, чакаше минута Делибана;

и видел как сега се сляха врага с враг —

той сегна, дръпна там затъкнатий байрак,

издигна го на вис, три пъти го преметна

на въздуха — и сам полетя пръв напред.

Наскочиха за миг юнаците отвред

и се понесоха на щурм подир юнака…

Потънаха и те — а скоро и байрака

изчезна в вихъра на боя разярен…

На предния окоп, с Горчана бе Младен

(по валога далеч успял да разпилее

сганта на Селями) и боят как вилнее

той гледаше таме под средния редут,

където най-напред започна и все лют

вилнее досега, — и виде той, приижда

несметна нова сган, додето чак се вижда,

зад хълмите далеч тъмнееща… И той,

преви зад припора с най-отборния рой

юнаци, сила в бой за бой не изтощили

и воля в кръвнини на нож и щик калили…

И там во вихъра на боя разярен

изчезна бързо сам с юнаците Младен,

тъй както преди миг изчезна и Хъшлака,

на помощ прехвърчал и той, видял с байрака

как Делибана знак подаде отдалеч.

А неочакваний, преминал през Просеч

в зори, с момците си самичкия Войвода

се спускаше натам. Отдавна, на изхода

на Мильова река, от върха лютий бой

на Кукла и Висок следеше мълком той,

и сгода чакаше с хвърчащата си чета

все отбор и за бой жаднееши момчета…

Изпратил беше вест той на Висок в зори,

но не достигна тя: през тъмните гори

прехвана вестника врагът и на засада

заложен, чакаше, приготвил изненада.

Навреме дойдоха Хъшлака и Младен.

Борците сепнати, отново, с подновен

бяс хвърлиха се пак: два часа на припора

вилнее лютий бой — нито един умора

не сети, бодро бе юнашкото сърце,

но твърд не беше веч на пъргави ръце

замахът, удара не винаги все верен,

и щик се не един пречупи, нож от черен

отлетя, от цвета кондака се отщъпна,

и не една ръка от удара изгръпна,

и сецва се на скок и мъжки изстъп крак…

Но Делибана пръв, и Стамен Ракитак

по него, ревнаха, и Дейо Делибита,

и Бойчо от Бързан, — а ето и Никита

от Петрич, отдалеч размахал боздуган

(с години кой знай де по тъмния таван

ръждивял) като бик срева и загърлани —

и сепната борци, около Дрина сбрани,

задържаши едвам напора, с нов се вик

нахвърлиха напред… Затряска щик о щик,

и запращяха пак кондаците извити…

И пада труп до груп. Ей пушка запокити

по-младий Беламор, с два щика изведнъж

в гърди промушен; свит се тръшна Стойко Ръж —

издутоустчитак го в слабините смушка

и стария юнак винтовката си пушка

до днешен ден не я изтървал от ръка —

ни в Бялград, ни в сечта при Кривата река,

ни во Сицилия, където с „Гарибалди“

в три боя бе се бил, — и тука го изварди

незнаен враг сега, и той я изтърва

да я не дигне веч… От болка изрева

и люпна се и пак, като съзет, юнака

подскочи, изрева, и бясно на читака

се хвърли, впи нокте во жилестий му врат

и сдърпа го — и в миг се сгърмоли назад

там с него… С боздуган читака чер Никита

халоса в темето — с краката си изрита

и претрепера цял несретника читак…

А все, и мъртъв, го не пусна Ръжа пак

от своите нокте, макар примрял от болка…

Захвърли Чер-Чемер седефена двустволка,

пречупена в гърба на лют левент низам,

и да му залови мартината, едвам

приведен — с щика си го хрясна през гръбнака

отгоре сух феллах, надолу повален по

склона. Отдалеч съгледа го Младен,

другарин от дете, а сетне и в чужбина,

без майка и баща останал сиротина

и той, на радостч и на беди другар —

съгледа го Младен и рипна той: удар —

кръстоса удара… А ето и Сокола

притича. Хвърли се отсреща Стамо Кола,

ей Палигора Смил, ей Стоимен Пелет —

тоз хласка, тоз бухти, а Делирад, нает

на двама за отпор, върти двуостра пелка

и кастри… Кръв шурти; по склона, като зелка

откастрена, глава далеч се търколи;

преметне се ръка; труп, смушкан, навали

и грохне настрана — а татък друг се тръшка

и стене… Рязнат с щик през рамото, изпъшка

и възнак тръсна се Стоичко Делирад,

най-ударний пушкар не само в Каменград,

а и по цялото широко Средногоре, —

на късатурата на младий Беламоре

(току-що повален, с кондаците пребит

в главата) Делирад връхлетя, и набит

на нея, върха й далака му проряза

отзад и кървав се през търбуха показа

изскочил — като че за нова жъртва пак.

да чака… Люпна се и рошавий Кавлак,

на щика с остър щик не сварил да отвърне…

До него тросна се Долнемахленски Търне,

со своята левент отхранена снага

притиснал израстний юначен колага,

що го през челото со сабята си тръсна

и му косматий лоб на две парчета пръсна;

под тежкия му труп приплюснат, изрева

юначний колага и сабя изтърва

от сгърчена ръка — а хвърли се Гошана

върху му, с тежкий ток на чизма подкована

затъпка зарад вик разчекнатий му зев…;

Мъдрителя — и той! — бог знай отдека, с рев

се спусна, ликът му опръскан с кърви, ляво

ухо увиснало окастрено — и право

лети, най-дето е лют кървавия бой:

където Чиф-и-тек и счумрений Братой

и Влад от Попинци до Влаха, и Сокола

до Ворча и Боян от Бъта с Гюро Лола,

подгонили врагьт, напред и все напред

налитаха… Съзрял Мъдрителя, Пелет

извика, друг оттам и той извит подхвана

викът. Извърна се да види Делибана

защо е тоя вик — и виде сетен път

юнака: жулна го и скастри през вратът

лют нож; — и щик отзад под плешката го хрясна и

гърбом съпна се юнака и се трясна

назад, изпънат цял — по белий му сюртук

запръска рукнала кръвта сърдита. Тук

върху низамина налетял, сам налетя

Сокола — в острий щик изчатка и отлетя

пречупена надве челична сабя… с вик

се хвърлиха отзад, връз дигналия щик

низамин, Ворчо, Влад, Стоимен Детелина

и Бошко от Бързан, — но късно. Миг не мина,

до първия низам изникна втор и трет:

и, смушкан, метна се Сокола сам, подйет

на четири щика, и метна се и викна…

На четири страни, далеч да пръсне, бликна

от люти щикове подсърдената кръв…

Тъй свари ранна смърт юнак в юнаци пръв.

И няма за юнак кой да заплаче. Лани

едничкия му брат обесиха душмани;

на заточение изпратен за Фезан,

баща му в дивата пустиня бе заклан;

а майка му, от скръб и плач избезумяла,

през зимата умре. Не беше останала

нито една душа безгробния юнак

с въздъх да спомене. Едничкия Хъшлак

бе само, но и той, от седми пояс рода,

сълза не бе пролял той в никаква несгода,

и за Сокола пак едва ли ще пролей —

и само може би, кога му домъчней,

ще скръцне зъби в гняв и мръсно ше изпсува.

А помен? Кой ли в бой умрелий поменува —

освен, нехаяна от всички, песента!

Опръскани там на Сокола от кръвта,

юнашки помен му направиха другари:

пръв пушката изви Хъшлака и стовари

най-предния низам по бръснатия врат —

превърнат грохна се на гръб левента млад,

и превъртя очи и, зинал да извика,

приклоцна зъби з миг и надве си езика

прехапа. Повтором намръщений Хъшлак

извърна пушката и, скръцнал зъби, пак

сливоса втория низамин, но мърцина —

че вече беше го отзад навървил Дрина

през кръста с щика си… А Ворчо, Бошко, Влад

от Попинци, Стоил Диманин, Делчо Рад

от Баня — с тъмна гмеж поднре им момчета

и двете отстрана преметнати Вълчета —

се бяха хвърлили, и кой където, как

завърнал, мушкаха и тупаха: кондак

кондака цепи, щик преваря с устрем щика,

и ножа нож… реве тоз тука, онзи вика

оттатък, и псувни, и крясъци и стон, —

и завъртяха се по завалния склон

два вихра, и се тъй в бесът си див среваха,

че сепна се под тях сама земята плахо…

Вилнели дотогаз на север и на юг

вихрушки, хукнали и те сега към тук —

тъй както стърготни и гвоздеи политат

един през друг, един връз други, към магнитът,

и се сборичкани по него налепят…

И опустя окоп и ров и върх и рът,

където преди час, един на други стръвен,

борец срещу борец мегдан деляха кръвен —

отвред се стекоха сега, след роя рой,

там, дето сетния и най-упорен бой

вилнее, дето се две сили разярени

среваха, като че земя и небо слени

с рев, трясъци и ек в световний сетен ден…

Напред и все напред прочистя път Младен,

напред и все напред се хвърляше Хъшлака,

напред и все напред юнака по юнака

налитаха в несвяс — напред и все напред,

и сякаше смъртта, по техний кървав след

разперила ръце, напред сама ги тласка:

безумния й смях през щикове претряска,

оттук в издигната кондаци изгрохти,

през саби скръстени оттатък прозвьнти,

с куршум нанякъде далеко там изписка,

зад грозните псувни се нанасам изкиска,

изгрохоти отвъд през рикнал зверски рев,

изблъвне тук с кръвта през зиналия зев

на сръгай труп, а там с последний дъх изхърка

на стъпканий борец… и сдави се, разбърка

из врявата за миг, и в общий рев се слей —

и сякаше, с смъртта самия ад се смей,

за плячката й паст раззчекнал…

И трясна изведнъж, далеч от север, екнал

залп, други, още два — и нечовешки вик

и трясък се зачу… Спре в рана мушнат щик,

застана нож на нож кръстосани, сви вирнат

на въздуха кондак — и враг на врагът тирнат

стъписан се озре… Понякога така

сред пътя клетник спре неволно и ръка,

без сам да знай защо, протегне и претръпне

цял, и назад му се примисли да се дръпне —

и да пристъпи пак напред, да викне с глас —

и не усеща той, че съдбоносен час

за него е дошъл, че спряло е да бие

сърцето, че смъртта крило над него вие,

като над препелек сокола остроклъв,

и той озърне се безсмислено и, кръв

изблъвнал из уста, се на земята тръсне…

Замаяно така изтупа да се пръсне

сърцето на боят — изтупа и примре.

В решителния миг борците нещо спре,

незнайно никому и сещано от всички.

То бе на ужаса безумний миг, еднички

миг, в който вихрите се спират, и в несвяс

когато хвърлени враг против врагът с бяс

се сепват — за назад и за напред еднакво

готови, като че едина друг очаква —

той да реши къде: напред или на бяг…

И тъкмо дето бе най-силен лютий враг

и боя най-жесток, Мъдрителя с Младена

където с сабите косяха, разярена

върху им дето се безчислената сган в п

оследня хвърли стръв, а беше пак проврян

и нейний ред сплътен, и тя се в ужас стремна

за бяг… и шум и вик нечакано се емна

цял вихър конници отсреща се изви:

накуп и пръснати по склона… Възкриви

насам един, превий нататък друг несвесен

и превърти се… Вик и цвилене… Понесен

цял рой се извъртя — и повилнял на скач,

кон дигне предница, и метне се ездач

отхвърлен; кон, ездач понесъл, пърха, хита

и превърти се кон с ездача — и полита,

върху му друг отзад, препънат превърти

и грохне се и той…

Ей повилнял лети

зелен арабски кон, изпънал дълга шия:

ранения юнак, увиснал на зенгия,

влече и мята той — насам и все насам…

Пръв вихрения кон съгледал, и едвам

съгледал, изрева Стоимен Ружин Брода:

„Войводата!“ Подзе и Райко Самохода:

„Войводата! Това е неговия кон!“

„Войводата убит!“ — извика Симеон

Диманин,… но, извит, Мъдрителя го сврасна

со сабя през уста,… и превъртян се трясна

юнака, в ужаса на кървавата сеч

изрекъл първата и съдбоносна реч —

и, грохнал повторно, с кръвта си пак я блъвна

нечуто… Извъртя пак сабя и се ръвна

Мъдрителя — срева на Брода… и светът

юнака видел би за най-последен път,

но в него миг, връх тях налетял, ги размята

понесения кон и, съпнат сам, в земята

удари с преднида и трясна повален.

И ревна Брода, свил кракът си преломен

през свирката надве от конското копито,

изписка Делчо Рад и поора с пробито

чело връз мъртвия Стоимен Детелин…

Останал на нозе Мъдрителя един,

преварил овреме да се отбий стъписан,

извърна се сега и се озърна слисан —

и виде как трупът се метна, превъртян

през коня, люшна се, и на гърба прострян

ръка изпъната през гривата отхвърли…

Отново пак се бе подхванал боя върли.

Но тия, преди миг що бяха в първий ред,

при всякой удар що летяха все напред,

отстъпваха сега назад, на ред последен —

и вече техний бой не беше бой победен…

Крила разперила, изви полет смъртта

сега и тласна тя на врагът паплачта

връз пръснати борци от ужаса обзети…

Един Мъдрителя не виде и не сети

обрата на боят, ни викът неразбран:

че на Войводата над трупа кървав спрян,

изпуснал сабя, той стоеше там загледан,

как алена струя по образа му бледен

кръв още все тече, от зиналата рана

на челото, — и зей юнашка гръд раздрана,

когато сприхав кон ранения юнак

е влачил… Претрошен е десния му крак,

и сабя счупена острилото си вбола

в разръфано бедро… „Това бе твоя воля —

и се изпълни тя!“ — Мъдрителя изви

стреперали уста… но в миг го залови

отзад за рамото ръката на Хъшлака:

„Какво си спрял! Юнак не плаче за юнака —

спасявай се…“ Изви Мъдрителя глава,

и спряха смръзнати на устните слова

ответни: пръснати от припора, отвсъде,

отстъпвайки и те на куп един събран,

последните борци налитащата сган

отбиваха. С ръка пресегна бързо, сдърпа

и скъса пазва в миг Мъдрителя, и кърпа

извадил — майчин дар й спомен, на сърце

скъп носен досега — со нея той лице

прикри на мъртвия войвода. И обърнат,

той грабна пушката на Ворча, там превърнат,

и в него, в ужаса предсмъртен, поглед впил…

А с бесен рев врагът насам бе навалил,

и Бошко от Бързан, Стоимен Брадски, Лола,

Китан и Рад Белиш, Тумбал и Стойчо Кола,

пред него сетни те, нагоре се едвам

отстрелват, бьрзайки по припора. И сам

Мъдрителя се с тях нагоре закатери —

и спре, и пушката насочи и помери,

но в уморената ръка притрепна тя

и блъвнатий куршум нахалос пропищя —

последния куршум изстреля татък в сброда,

връхлитащ да добий с кондаците си Брода,

разперил в ужаса насреща им ръце.

ЧАСТ ВТОРА

        „Бог своя прозорец зад облаци затвори.

Изригна извори земята: от простори

небесни блъвнал, дъжд на порой заваля.

Потънаха гори, изчезнаха поля,

петнайсет лакета вода над планините

се дигна… Ден по ден минаваха се дните,

и колко минаха, не знаеха се те,

че никой техний чет нема да прочете —

че жив на долний свят нито един остана.“

И битописеца пред мене жив предстана,

на Вехтия завет през простите слова:

и виждах ази как плешива той глава

над книгата привел, спокойно нето шепне —

и пише старата десница, без да трепне.

Той пише приказка от някогашни дни,

предание за туй, во тъмни старини

което е било — кой знае и било ли;

повтаря спомен той за нявгашни неволи,

за дни невидени и за незнаен дял —

за свидна жъртва сам нито сълза пролял.

И нему леко е било да изговори:

„Бог своя прозорец зад облаци затвори!“

О, като него аз да бих можал така,

спокойно уловил перото во ръка,

да кажа: В Каменград жив никой не остана!

Не би имало кой, което в него стана,

да предаде в слова на бъдащите дни,

и би останало от тъмни старини

то само спомен блед за приказни неволни

за нещо-си било — кой знае и било ли!

Но тия грозни дни сам ази преживях.

Обърнал погледи към небеса, видях

когато ужаса над Каменград разтвори

паст, как зад облаци не само че затвори

бог своя прозорец — безмилостен и строг —

а и зад него как очи затвори бог…

Аз видех жъртвите. И видех аз во първий

и не последен ден, потоп от черни кърди

как рукна и заля озлочестепий грзд,

и как не пожалй смъртта ни стар, ни млад,

ни майка, ни дете во майка…

Изпревари

борците, към града отстъпващи, и свари

от север и от юг беснуващата сган

да влезе преди тях, и див настана плян

и сеч. Последний ден като че ли настана

на свят и на живот. И ужасът обхвана

най-сетня жива твар, и тя подири в бяг

спасение. И тя от побеснелий враг

не се спаси. Дори там, овреме успели

да се отвън града избавят, и подзели

път към Балкана, там по хълмите, и тях

сподири смърт. И тях, безумните от страх,

избавени от нож, настигнаха гранати; —

нехаещ своя свой познатия познати

не виждайки, лети от ужаса обзет

и тласка се за път напред и все напред —

и чедо майци път да мине не остава,

и майка чедото без милост отминава…

Отвъд, подгонени към върлия проход

на буйната река, се трупат за изход

тълпи, и блъскат се и викат разярени;

в неразборията, запречат навалени

коля с покъщнина планинский тесен път;

мъже припират с вик, крещят жени, реват

деца… Претряскаха гранати — и отчаян

рев писна. Трясна пак… И от редът се краен

обезумялата навалица в несвяс

нахвърли и напре по стръмний път, и в бяс,

изблъскана напред, се люшна и отплесна

един през други рой по урвата отвесна,

и с трясък, вик и рев полетя в пропастта, —

един през друг, един връз другиго… Смъртта

обилна жътва там нечакано пожена,

и, буйно придошла, реката разярена

се плисна сепната из свойте брегове,

и дръпна се, и с рев повлече трупове

надолу — тук ръка, на вис извита, сегне,

там мерне се глава, а татък се протегне

труп и преметне се и се изгуби пак

в ревещите вълни…

Беснуващия враг

отбиваха в града борците изнурени

с последни сили. Там по двори разпилени,

едни зад плетища, а други зад стени

и ниски стобори, оттатък зад купни

сено, от прозори, от стрехи, по дувари

залегнали, кой как и кой където свари,

те срещаха сганта, през улиците с рев

нахълтала. И там не само един зев

за вик раззинат в миг куршум запуши, спъна

за скок подигнат крак, и не един потъна

в кръвта си — за кръвта на бягащите щик

насочил. Въздуха се цепеше от вик,

гърмежи и псувни и крясъци и тъпо

оръжно свраскане. Победата си скъпо

врагът откупи: сам, да би обърнал глед,

той би се сепнал — той отрупал беше вред

и стъгди, улици и двори, с свои мъртви,

в борбата кървава с отчаяните жъртви на своя бяс.

Едни от сетните в града

отстъпили, едни от първите в реда

юнаци на Висок: Младен, Хъшлака, Дрина,

а с тях и живите останали малцина:

другари, стихнаха черковний двор широк

на Свети Спас, и там залегнаха. Жесток,

потирен подир тях, отново ги налетя

врагът. Отново пак борбата бе подзета.

И пръв ги срещна тук с куршума си Младен,

след него Рад Финдек, край старий повален

плет тай залегнали; подзеха, настанени

отвъд и другите покрай дувара; сврени

и зад черковните стени оттатък чак —

и те подхванаха, намръщений Хъшлак

където викаше изправен. Нова рана

и той на челото превързал, и раздрана

се мята дрехата на стария юнак;

бог знае де му е юнашкия калпак

отхвръкнал; — и нехай и вика тои и псува;

на място несдържан и тук и там минува,

при тез и при онез; предвардя ги, стани

заложените там край ниските стени

юнаци, и отвъд покрай плета извити.

Налитаха на тях, за трети път отбити,

вразите — ето ги нахвърляха се пак…

Куршуми писнаха и не един читак,

и не един феллах, и не един нацупен

манаф се превъртя и повали похлупен

там по очи, един нататък с лоб пробит,

в гърди пронизан друг, а по-отвъд превит

и бягащ, раната с ръката си прихванал…

Ей Влад от Попинци, покрай плета застанал,

се превъртя и той, до него и Петран

Забита. Хракна кръв и Бошко от Бързан

и свеси той глава, без нищо да продума,

издъхнал — пролетя сърцето му куршума:

и сбогом си не взе от трепнала снага

юнашката душа — с куршума на врага

и тя нечакано из раната излетя…

Ей Димо Късоглед — куршума го сполетя

през сляпото око — превърна се и той.

Батаченина Влад и стария Братой,

зад ниската стена един до друг подпрени,

един на другиго се люпнаха свалени;

а ето грохна се при тях Тусчийска Рад.

И Чубрата… едвам извърна се назад

и нещо викна той, куршума го превари

в устата — троснато юнака се стовари

и край дувара се преметна повален.

Куршум през шапката на сепнатий Младен

просвири, перна я и метна надалеко

зад стобора… Но в миг, извърнат, Чиф-и-тека

де що му глас държи извикал, изрева

и дивия му рев спелтечен, без слова

рев, сепна не един борец. Лице извърна

към ревналий юнак Младен и се озърна

натам, където бе замахал Чиф-и-тек

ръце и сочеше — а вече Рад Финдек,

и той извит натам, издигна пушка, смери

и гръмна… и ръце издигнати разпери,

изпуснал пушката: че тъкмо що извит

и гръмнал, трясна гръм отсреща му и впит

куршум през бузата се в мозъка му вмъкна —

и падна повален той възнак и не гъкна.

Отвън черковната ограда цяла гмеж

врази натрупани подзела бе гърмеж

оттамо изотзад върху борците в двора.

И хвърли се Младен, до него Пройчо Пора,

Боян от Бъта, Смил и Стамен Ракитак,

а, ето втурна се и пъргавий Хъшлак,

по него хвърли се и Богдан Делимина —

и наваля отвред и цялата дружина

през двора върху тях полетяла на щик…

Залп блъвна срещу тях, и див се емна вик,

но през оградата юнак се по юнака

прехвърляха — и пръв от първите Хъшлака

се впусна — и за миг, преварен втори път

да гръмне, с щикове налетян бе врагът

и, сбъхтан и смутен, на бяг го той удари-

тук смушкан тоз се свий и възнак се стовари,

а онзи там с кондак премазан се сниши,

превий и люшне. Там полетял бимбаши

со сабята напред издигната оприда,

по него Рад Белиш и Стоименко Вида

се хукнаха… пред тях Диманина Стоил

преварил, смушка го с щикът си и пробил

далака му, скриви и го навън издърпа

и хукна пак напред… нататък Стаю Търпа.

Керела, Делибит и Койчо от Петрич,

Стоимен Брадски, Смил, с кондак и щик, на тич

закъм мегданя, път нагоре си проправят;

Хъшлака и Младен и Дрина се разправят

отляво с придошла отново дива сган

върху им — Чиф-и-тек и Бошко от Бързан,

Никита от Петрич и ниските Вълчета

завърнаха се тям на помощ: и подзета

с псувни и вик и рев там завилня борба —

преви се Чиф-и-тек, стоварен през гърба

с кондак и грохна той и нещо изпелтечи, —

и, зинал, от Петрич Никита не дорече

псувня и по очи захлупи се и той —

но отмъсти за тях от Попинци Драгой

и сам Младен: удар кръстосаха удари,

замахне се един, през него друг превари,

отчатне щика щик, кондака о кандак

претряска — прехръпти промушен тук юнак,

низам изохка там и тросне се халосан

в главата… Трупа труп затрупва, уборосан

върху му… Счепкат се, размахнат, и накуп

сборичкани се пак връхлетят… труп до труп,

на трупа труп, и рев и думи неразбрани,

нечути — и кръвта от зиналите рани

шурти… Последни те, през тесния сокак

закъм мегданя си проправят път: юнак

юнака бранещи, сплътени до юнака

юнак. Не стигна там едничък Рад Първака —

че тъкмо да възвий, до ширния мегдан

на ъгъла, а в миг отдясно нова сган

претече се — и залп върху им тя изсипа:

изтръпнал дигна крак като че да прерипа

през нещо, и приви юнака настрана

и клюмнала глава о срещната стена

халоса: девет се куршума люто впиха

в левентната снага и мъртва я свалиха.

А на мегданя там, където кървав път

пробиха с щикове юнаците — отвъд

и други бягаха, насам и те подзети…

Че и оттам, от юг, напира сган: — заети

са пътища и там, и нямаше проход

за тях… Настича се отвсякъде народ

подгонен; викове, и женски писък, врясък

детински… Тулят се зад купчините пясък

едни, от есенес за новий царски път

натрупан, други се прехвърлят и станят

върху дуварите на околните къщи;

там къртят стобори… Разчорлен, слисан ръщи

тук селянин, там друг край своите кола —

натрупани зад тях, едни зад колела

се врат, а други се през ритли мятат… Врява

отвъд се емна — сган оттатък се задава:

гръм блъвна, друг… отвъд, през срещния сокак,

и друга спуща се: изблъвна залп… и пак…

И на мегданя се от три страни нахвърли

врага. И почна се най-сетния, най-върли

бой. Кървав продължи той чак до вечерта.

И в тоз последен бой пак победи смъртта.

И не един юнак юнашки там загина:

И отърваха се от него бой малцина

и славата му те далеч ще разнесат —

едни при своите, прибрани в родний кът,

по чужди краища там други разпилени,

и ще разказват те, макар и ужасени,

пак горди, за боят последен в Каменград,

и как и колко е загинал тамо свят:

да знаят хората, да помнят времената,

на паднали бойци да славят имената

и подвизите им да бъдат тям завет,

в живот за подвизи кога им дойде ред…

Тук от юнаците пръв падна Делибита.

Три пъти яростно върху му враг налита,

но той, Босилко Тил, Драган Дерипола

и Рад Белиша, там зад купът от кола

залегнали, и Смил и Бошко от Бързан

при тях прескочили, надигащата сган

с куршуми срещаха — и тоя тука метнат

се в миг претърколи, а онзи тамо светнат

по челото, сгрухти; след него други, трети;

и други върху тях, — полетял, запреплете

нозе висок низам и бухне изревал,

отвъд капичне се, мартина изтървал,

манаф и мелязим, високо сабя дигнал,

катурне се и той, червена кръв изригнал

на синия мундир, за вик раззинал зев —

зад него впуснати цял куп низами с рев

един се преко друг, един през други сблъскат

и, урнати напред, пометени се тръскат

и, те, с разпръснат лоб, с продрани слабини,

с пронизани гърди: тоз пушка настрани

отметнал, пушката издигнал онзи люшнат

върху й, с рев един, друг мълчаливо… Пушнат

нахалос ни един куршум не беше там

ни от юнаците загнездени отсам

колята, ни отвъд от другите при входа

в мегданя: Перивол и Райко Самохода,

Босилко Спомена и Стамен Ракитак

и Дрина и Първан от Бъта — до юнак

юнака, сврени, там во вехтата обител

отзад конака, там де самия Мъдрител

бе сварил преди тях да се завре, ранен

в бедрото… Ето пак се впусна разярен

враг подир враг. И тях пак биха ги отбили

юнаците: не са ни отмалнели сили,

нито смрази гневът в юнашкото сърце

уплаха, и не са притръпнали ръце,

два дена пушките държали без умора —

те удържали би пак на сганта напора, —

но ни един куршум не им остана веч…

Спогледаха се те. И пак… Не чака реч

юнак — с очи юнак юнаку знак направи:

и през сганта напред за път да си проправи

се впусна в миг на щик юнака до юнак…

И виде ги Младен зад срещний стобор, как

те вряха щикове и мятаха кондаци —

начело Делибит на гордите юнаци:

пречаткат щик о щик, и хласне се кондак

в кондака, емнат се и превъртят се пак

в предсмъртния удар извити с двойна сила…

И падна Делибит, бе сабя прекосила,

два дена в бой и сеч не трепнала ръка,

и друга челото прецепи, през щика

в гърди му вече вбит, когато го халоса

с кондака чер арап в главата къдрокоса —

и свит превърна се и грохна той пребит;

и храсна острий щик в гьрдите му забит

и там остана си — потегли, но не свари

да го издръпне там читака, че стовари

кондак върху му Смил… Но мигом навали

отдире нова сган, и Смил се повали

премазан; гътна се и Бошко от Бързан

с два щика смушкан; в миг гаврътна се Драган

Загора, Рад Белиш — ей и Боян от Бъта, —

Върбан от Стрелча сви — увисна му ръката

откастрена, а с вик се пъргавий юнак —

и тъй, с една ръка, на лютия читак

нахвърли — срита го, с коляно го притисиа

в коматите гърди и гърлото му стисна

на здравата ръка с ноктете… Чер феллах

върху Върбана се изпъна и с замах

натъкна острий щик на своята мартина

под левата плеща в юнашката гърбина —

изохка, сгърчи се, отметна се Върбан

и дръпна той ръка — и кървавий гръклан

на мъртвия читак в ръката му увисна…

От вси страни сега налетя и притисна

сганта юначната останала дружина.

Ей падна Стамен Вит, ей Драгомир Върбина

се повали… Върти кондак Босилко Тил,

бухти подире му на старий Дивисил

последний син, Страшил, най-свидно сетно чедо,

и тряскат Калопер и Богдан Даговеда,

и свраска с винчестер брадатия Дагор…

И виде ги Младен, в Дойчиновия двор

зад стобора закрит со своите другари,

отдето не един куршум изпратен свари

от срещната страна налитащата сган

да сепне и смути, и пътя им постлан

с безчетни трупове и мъртви и ранени,

да го затрупа пак с отново повалени —

и виде ги Младен и викна: „Там! Напред!

Къртете стобора!“ Налегна целий ред

юнаци — стобора изтряска и се урна:

юнака през юнак наскочи и се втурна, —

а не един след тях, по ширния мегдан

притулен край стени или на сигур сврян

в колята, литнаха и те сега — и почна

отново пак борба и дива кръволочна

разправа… Сепна се внезапно навален

врагът и дръпна се и хукна… А Младен,

от Попинци Драгой, до тях и Пройчо Пора,

на Дима Ружина сега извил топора,

и Влаха, Калопер и Стоимен Пелет

с псувни и рев и вик се носеха напред, —

размахал сабя тоз, а онзи вий кондака,

или извърта щик… През други ред, Хъшлака

нахвърля се и той — бий, буха и крещи;

до него Скорлека левентски е плещи

извърнал, муха щик, и муха и повтаря.

Отсам се чуе вик: „Дръж!“ „Вашта майка стара!“

Отвъд псувни и рев… И чистят пътя с щик

там Стамо Веселин, Витан Догана… С вик

и Койчо от Петрич, що му е сила мъжка

връхлита… Изревал насам феллах се тръшка,

оттатък, през тилът сливосан, изгрохти

читак; на чер манаф, настигнат преруши

в гьрба затикна тик и той се с вик прихлупи

на острий камънак… Ей хласнат се пречупи

кондака на Керел, на бягащий читак

в гърба; прегъна се възпрения юнак

на падналия там мартината да вземе —

но изръстен гаджал го в рошовото теме

халоса, в бяг извит, и както бе привел

снага, простре се там юначния Керел…

Подгонен е врагът, и близък е изхода

навън, накрай града…

Ей Райко Самохода

се люшна… Пак куршум отсреща пропищя —

и Койчо от Петрич се гътна… Превъртя

ръка на въздуха и грохна Пройчо Пора,

прожилен в гърлото от лют куршум; Дагора

се търколи и той… Летеше нова сган

срещу юнаците и първи я Китан

от Бъта отдалеч съзре и пръв застана

и викна, Калопер и той подир Китана

спре и озърна се; ей Стаменко Пелет

се сви и завъртя и по очи напред

се бухна, от куршум пронизан во корема;

на Стамо Веселин, обелена с перчема,

увисна кожата над бръснатий му врат…

И трясна изведнъж — куршуми като град

върху юнаците отсреща заваляха…

Ужилен в рамото, спре и се вгледа Влаха,

и виде той сганта озърна се — и сви

надясно, — емна се и колът улови

на стобора — отвъд се метна: на Страшила

след него пушката преви: Босилко Тила

посегна — колът се изкърти: повален

се възнак плюсна пак юнака… и Младен,

по него тирнат, се препъна, рипна — скочи

отвъд, — извърна се и пушката насочи,

че стори му се враг подире му да сви

през стобора, и пак нататък улови

пътеката и той през тъмната градина,

където другите възвиха, на Белина

отвъд към ниските залостени врата…

А през сокака с рев налиташе сганта,

където бягаха един през друг в превара

юнаците. От тях отлъчен, по дувара

за у Дойчиновци, възмогна се Върбан

Догана, и за миг се хлъзна превъртян

назад, и долу чак на камъните плюсна…

Върху му, ревнал, се висок низамин впусна,

а ето дотърча и друг изпит феллах:

кондаци дигнаха — един през друг замах

претряскаха и там притупаха юнака…

В прасците прекосен отзад и в двата крака

с куршуми, Калопер се люпна; и Китан

от Бъта тръшна се… На ширния мегдан

сганта нахълта веч — и живи само трима

борци се виждаха пред тях да бягат: Димо

Горнян, разръфаний сюртук развял Хъшлак

и Брадски — бягаха те през мегданя пак

отвъд към стобора, отдето излетяха…

Подгонена отвъд тълпа валеше плаха

отсреща с викове и крясъци и рев,

като че ада бе разчекнал огнен зев —

навън из своята утроба черна храка

каквото с векове е гълтал… Там, читака

читак преваря, там манафина феллах —

мъже, жени, деца един през други, в страх

обезумели се нахвърлени преварят;

и през удар удар върху им се стоварят…

И кански писъци и рев и стон и вик…

Мъжът кондак сбухти, в жената храсне щик,

отмахвано дете о майка си се стиска

и смушкано и то отчаяно изписка —

а там, издърпано, превий се, превърти

през въздуха далеч отхвърлено сгрухти

в колята, храсне се, отново тамо писне

и между първите на ритлата увисне,

и претрепери там, замахало ръце…

Оттатък, в зверски смях изюдили лице

читаци, куп жени и старци обградили,

един за шията за наниз дърпа, сили

да бръкне в пазва друг, а с нокти и зъби

издраскан, дръпне се — и ножа се заби

там, дето не можа ръката да се вбие…

Превърната на гръб, отвъд се мята, вие

и рита сдърпана невяста, повалена —

и гърдестий помак я с гъджева зелена

обвързва, гола гръд настъпва с тежък крак.

Край него бягащий извърна се Хъшлак,

помака през гърбът с кондака си стовари,

и хепна се напред към стобора… удари

замахната ръка на подплес в острий кол,

и, на острилото ръката си забол,

се спъна… дръпна се, изправен дръпна пак…

А тирнатата сган след пъргавий юнак

го емна… Свари той ръката да изтръгне

от колът — свари той феллаха, да го ръгне

насочил вече нож, с ботуша в слабини

да срита… ето че и втори отстрани

се хвърли — щика си извърна да го смушка,

но през ръцете го юнака с свойта пушка

халоса… Изотзад се метна друг читак —

впи в жилавия врат на стария юнак

нокте — и него той пак да отметне свари…

Но ето хукна се и друг, отпред превари,

и през нозете го с кондака прекоси —

и грохна по очи Хъшлака. А от вси

страни безчет ръце протегнати се впиха

в юнашката снага… Изпъна се, изприха,

и, зъби скръцнал, се изви юнака стар

на жилави ръце под тежкия товар…

Не сила силата надви, а подкосени

нозе прехрускаха… И зверски настървени

псувни и викове, заглъхнаха слова

юнашки, сетните слова — и той глава

в несвяс прихлупи. Тъй издигнат бе несвесен

той на ръце, и в миг, до стобора донесен.

Издигнаха го там на островърхий кол,

опънаха — схрущя… И острий върх, пробол

корема, над гърба изскочи разкървавен…

И примъртвелий труп, да виси там оставен,

претръпна; зинаха разчекнати уста

и алена струя проточи се кръвта

из тях… Претръпна пак и бавно се отпусна

да стине посинял юнашкий труп… А, гнусна

псувня избълвал, тук левент един помак

присегна, дръпна му провисналия крак

и, с вик от другите подструван, го опъна

и в кола мъртвий труп по-надълбоко втъна…

Такава бе смъртта на смръщений Хъшлак,

мъчителната смърт на гордия юнак,

мърцина не живял и не умрял мърцина…

И пак пияната от зверщина дружина

отново хвърли се през стобора назад,

и смеси своя вик на рикналия ад

с ревът, и тамо, де на бясната разправа

в гъмжилото се нож през ножа превъртява,

щикът преваря щик — и близо и далеч

грохти ехтежа тъп на кървавата сеч,

и стон и крясъци…

Младен, Страшил и Влаха,

премятани от двор на двора, тук през стряха,

там през дувари, там през ниски плетища,

у поп Матееви, през задните врата

до хлявът, влязоха… Отвъд отнейде тъмни

се счуват викове; към горний край прегръмне

залп; нещо урне се. Отсреща изкрещи,

изписка женски глас. През двора пропищи

куршум; след него друг. И нямо се кръстосат

юнашки погледи… Прозорци се халосат…

Претракаха врати: отчаян писък, вик,

и зверски рев — и гръм през двора екна. В миг

из къщи урнаха низами като хала

по стълбата — пред тях и Вела полетяла —

на двора вече… С вик борците върху тях

се впуснаха. И пръв налетялия Влах

кондака превъртя; извили щик, среваха

Страшила и Младен… Три трупа се сгърчаха

пребити… полетя четвърти — но зъби

изскърца, метна се, изви ръка и вби

издигната кама в гърдите той на Вела, —

и както бе ръка насреща му подйела

да се от удара отбрани, възнак тя

се повали. Очи извърна и уста

в предсмъртен трепет сви и сви ги и отвори,

и свари в полусвяс едвам да проговори:

„Баща ми… той умре отсутра… тоз гаджал

там, онзи — хвърли го, тъй както бе умрял

на одъра… да — там го хвърли през прозора —

да ме изтръгнат те от него… там на двора.“ —

и думи шепотни прекъсна ги смъртта.

Тя беше хубава родена на света,

но в робска бе земя тя хубава родена;

а хубост не вирей в земя онещастена,

и на живота смърт без време туря край —

едничко щастие, което роба знай,

едничко щастие на таз земя нещастна…

Отново вик се счу и зверски рев. Претрясна

на улицата гръм. И втори. Изпищя

дете, жена… И в миг през джаснати врата,

нахълта в двора сган низами настървена.

Но вече нямаше там в двора ни Младена,

ни Влаха. Метна се последен там Страшил

през стобора отвъд, озърна се, извил

глава, и скочи той, и в тъмната градина

изчезна… Стръвната налетяла дружина

низами втурна се към къщи най-напред,

и там, претърсила по стаите навред,

отново в двора се изсипа пак из къщи

и се по пустий двор разпръсна и заръщи

насам-нататък. Сам, под стряхата прострян,

лежеше поп Матей, и погледа му взрян,

безжизнен поглед тъп, тях сякаше следеше.

Там, през прозореца изхвърлен, той лежеше

разрошен, настрана с изкълчени ръце —

на осветеното от бледнина лице

смъртта се хилеше в усмивката на устни

скривени… Хвърли се сганта и с рев и гнусни

псувни, и смушкаха мъртвеца те за миг

со своите щикове — и хласна го с ритник

един в лицето, с нож носът му друг отсече,

а трети скепса му брадата и повлече

трупът, и метна го и джасна настрана,

и от брадата му отскубнати влакна

издигна и далеч от пръстите си тръсна…

И пак през портите изскочи и се пръсна

навън през улици полетяла, сганта…

А вече бързо се над Каменград нощта

заспуща, тъмна нощ, беззвездна, неприветна,

и като тат дошла от никого несетна;

и над Бунай далеч, на тъмния й скут

увисна месеца пак кървав и издут…

Далеч се емне вик. Ей писък се зачуе

по-близо. Тресне гръм. През улици нахлуе

бърз тропот — гльхне в миг… На сбор тръба тръби

нанейде… Изфуча и в небеса изби

и дръпнаха — и пак на висини избиха.

Изтряска, урна се стена — избухна плам

там и отвъд. И вик и писъци… Отсам

гръм трясна. Зов, и друг, за помощ зов, повтори.

Изтракат там врати — и сенки се през двори

преметнат. Крясък, вик — и врява на борба…

На сбор отнейде пак обади се тръба —

зловещо протръби, превий и се отдръпне

и в емнатия вик задавено претръпне…

Нощ падна. И в нощта не сякнаха ни миг

далеко под градът и гърмове и вик…

И до зори вилня разправа кръголочна;

Нощта не спре това, денят, което почна —

пренесе ужасът през своята тъма

и го на ясний ден предаде тя сама,

втор ден на кръвнини, и втор и не последен…

И на мегданя там, де ужаса победен

сред писъци в сечта се беше почнал пръв,

и черната земя заля потоци кръв,

ревът и ужасът пак първи бе престанал.

Затихна всичко там. И месеца застанал

на небесата блед, спокойно бе прислал

кръвта и жъртвите с бял сребърен месал,

и диплеше му той кенарите дамживи

по голите тела на мъртви, полуживи,

умиращи без стон на мъките в гърчът.

А бродят още все там сенки. Претърчът

като хиени, тук и тамо се оглеждат

над трупове; отвъд се спират и привеждат

и бързат, трупове повлекли за нозе

нататък. Огън се край стобора възйе —

ей лумнаха отвъд и други… Буйни клади

извиха пламъци. И върху тях грамади

там свойте паднали по ширния мегдан;

врагът натрупа. В миг високо разгорян,

подйе се огъня и лудо по земята

и сенки надалеч и светлина размята:

сборичка ги и свий — и пак проточи; в миг

сбере ги — хукне с тях нататък: кървав лик

се мерне тук, а там накастрена и свита

ръка — оттатък чак глава на кол набита

изпъкне — погледа на мъртвите очи

приблесне… Свий ги пак и метне, претърчи

по голите стени отсреща и разпръска

и сбий, като на бой напусне ги и сблъска

една о друга там сборичка ги — и пак

ги урне, унесе нанейде в нощний мрак

да се невидими те татък доразправят.

И сякаш те едни все още продължават

там долу дивата престанала борба…

А вий се пламъка и мята — по гърба

отсам се превърти над млад юнак, прегънал

снага над пушката, оттатък над потънал

в кръв старец, в раните на гола женска гръд, —

и спре се, застои, и хукне чак отвъд

и претрепери там през кървавите бари,

и емне се за миг по белите дувари,

прехвърли покриви и сниши се, превий

по труповете пак, запъпли там, избий

отново и огрей и погне татък мрака…

Един над стобора, на острий кол, Хъшлака

набит се виждаше през цяла нощ огрян

да висне, чак дори от ширния мегдан,

когато пламъка по кладите се дръпна

и по жаравата над пепелта затръпна

да гасне. Локва кръв под него на пръстта

съсирена тьмей, из зинали уста

изблъвната — висят ръцете посинели,

и, през главата му отпусната, на бели

фъндаци спущат се провлечени косми…

Мъртвило е навред. Из нощните тъми

надругаде врагът, за кърви още жаден,

се втурна. Счуе се далеч-далеч нададен

вик. На мегданя е мъртвило. Тук и там

се сянка появи и скрие пак. Едвам

отнякъде се счуй плачът на малко дете,

кой знай примачкано къде под труповете,

примлъкне, пак се счуй, отново пак запре —

и слабий му гласец в мъртвилото замре.

Песен осма
ПОСЛЕДНИЙ ДЕН

Сеч и гонитба. — Убиват Белина и Ралка. — Войската огражда и напада черковния двор. — Сечта в двора. — … Надвечер. — Ходжата вика за намаз.

В зори се поднови, което в мрака глъхна

зад полунощ. Сганта за кръвнини настръхна —

и вчера побледня пред ужаса на днес.

По улиците кръв, проливана нощес,

и вчера, още се по калдаръмни стоци

отича — ето пак че рукнаха потоци,

и тук при трупове натрупани накуп,

а там разхвърлени, отново труп до труп

се свалят — тука мъж на късове разсечен,

там старец, там жена… Ей грохна се препречен

на портний праг трупът на угледна мома:

там стигната и там накастрена — сама

с кръвниците в борба оставена да пази

моминската си чест: откъснат от чепрази,

коланя татък се отметна во кръвта —

разголени бедра издраскани, уста

раззинати за вик и в сетен стон замрели

разчекнати… И вред раздрани, посинели

меса, откастрени захвърлени ръце…

Край стобора глава отсечена — лице

извърнато, очи нагоре мъртво взрени…

Гръм тресне някъде, зачуят се припрени

борби и бяг… Далеч претракат се врати.

Припукат пушки… Вик и рев… Претропоти

отсреща конник друг — оттатък десетина

и спрат на кръстопът — и хукнат пак. Дружина

читаци погнали цял рой деца, жени,

се урнаха отвъд… Ей други отстрани

нахълтаха — и вик и писъци… Полетя

сганта и върху тях, а ето че налетя

и друга тирната от срещния сокак

подире им — и вик, гонитба, рев и бяг

и сеч — и зверщина нечута се подхвана.

От нови паплачи, нощес и отзарана

на ранина дошли, подзе се из града

с нов бяс разправата. И падна се реда

на жъртвите в зори най-първо от Белина

да почне. Хълтаха през тъмната градина

у него и нощес — но къщната врата,

подлостена, не се поддаде, и сганта

пак бързо нейде се измита, без да влезне,

и само потроши през пречките железни

с куршумни залпове прозорчните стъкла.

Но ето нова сган в зори, че наваля.

И лют помак изви двуостра тежка пела —

заскърца, изпръщя мешовата дебела

врата, — ей други я с топор загромоли,

и от резите се изщъпна, превали

навътре и се тя на подплес прекатурна:

и дивата се сган навътре в пруста втурна —

и писък се зачу и врява и псувни;

че там зад вратнята се бяха отстрани

Белин, Белиница и Ралка мълком сврели

и настървените навърте полетели

помаци те с кезап посрещнаха: и в миг,

един в очите, друг в устата лиснат, с вик

се там из пруста те замятаха, завиха,

а трети, дръпнати назад, се притаиха

отвън. И литнаха сега оттам на бяг —

Белина пръв… Току той да прескочи праг,

насреща му гаджал, нож дигнал, го превари

и сврасна в рамото, — през кръста го стовари

и друг, а в хълбока го ръгна трети с щик,

и ревнал стареца претърколи се ник

отпред на плочите, прегърчи се, превърна;

а под ръката му простряна се разгърна,

разперил листове, тефтера изтърван, —

дебелия тефтер в син тъмен сахтиян

подвързан, в бронзови копчалки, от страните

надписан, както и на първи лист: „За дните,

които почнаха отново своя ход —

за новите борби на новия живот.“

И падналий тефтер се тъкмо там отвори

наполвин, на листът озаглавен отгоре

Ден осмий — и така останал още чист.

И туй, което бе на новопочнат лист,

записал стареца на свойта ръкописна

история, сега обилна кръв го плисна

от зиналата му за сетен дъх уста,

и плисна го, заля — и там дописа тя,

което бе с ръка записал сам Белина.

С безвременната смърт и онова загина,

което беше му света в живота цел,

и, на годините под тежестта привел

глава, което той завършуваше вече.

Пред кървавия труп наведен се изпречи

помак, издръпна там тефтера, превъртя,

прегъна го в ръце, запършоля листа

да търси кой знай що, и нищо не намерил,

изви се, в стареца очи кръвнишки вперил,

и по главата го с тефтера бухна; с крак

отритна го на бок, чохяний му чепак

раздра, ръка навре и а пазвата му бръкна

и затършува там.

Между това изхвръкна

Белиница сама из пруста и в несвяст

през двора претърча към пътя, но завчас

след нея хукнаха два гърдести гаджала

и я подгониха нагоре… Път видяла

прочистен, спусна се през вратнята сега

и Ралка, но току на прага през снага

я сграбчи млад помак, из двора я повлече,

и писъка й вик и зверски смях пресече —

и сред градината се дълго след това

те бориха: викът прекъсваха слова

на зверска страст, снаги преплетени се виха,

посягаха ръце, прекършваха, ловиха

и пак се сплитаха и пускаха се пак —

и, писнал, скокна прав превития помак

над Ралка: зъби впи тя в жилавата шия

на младия левент и стисна — прелови я

през рамо той, изви ръка и за врата

я скепса, но болеж го рязна и кръвта

той сети топла как из раната му бликна,

рипна той — с нога на Ралка стъпил, викна,

замахна дълъг нож върху й, превъртя

и вби го, дръпна го, и вби го пак в гръдта

и трети път — и пак…

Към черковата стара

все още бягаше Белиница. В превара

след нея тичаха гаджалите. Едвам

пред портите я те настигнаха, а там

и други скокнаха насреща й из двори

черковни… Дълго се в ръцете им тя бори

и дърпа — силата на жилавост надви:

от осем се ръце натисната, преви

и грохна хласната тя там на камънака —

въз нея троснати, словиха два помака

ръцете й, задним превиха ги, с ремик

пристегнаха… и с рев и тласкане и вик

подкараха я те към черквата.

А двора

гъмжеше. Гонени настекоха се хора

тук още от зори, закрила в божий храм

да дирят. В черквата провряха се едвам

малцина — беше тя препълнена от снощи,

а все приидваха и в тъмни полунощи

се и самия двор напълни… Обгради

вън двора призори войска; а по греди

и стълби ето че през околни дувари

се закатери сган — отвъре я превари

гръм неочаквано, и се отдръпна тя;

тук-тамо се ранен залюшна, превъртя

читак-башибозук и през дувара метна —

и, урната връз тях, тълпата ги безчетна

доби… И други се въздраснаха — и тях

причака съща чест. Преметне се феллах

оттатък, а отвъд се превъртят гаджали…

И сепнаха се те, и, мъртвите прибрали,

отдръпнаха назад сплътени редове.

И татък отдалеч зад тъмни зидове

и от прозорците на околните сгради

започнаха стрелба — зад яките огради

черковни екнаха вик, писъци и шум —

не падна ни един нахалос там куршум:

в навалицата с вик старица се превърне,

изписка в миг дете и в майка си се сгърне,

и пръсне топла кръв по майчино лице, —

ей тросне се и тя, разперила ръце,

и мъртвото дете отхвръкне изтървано;

отвъд се счуе плач и врява; стиснал рана

с ръце, изохка мъж и сгърчи се превит;

тук момък гътне се от лют куршум убит

и, недоречена, смъртта му сетня дума

прекъсне; изпищи и повали куршума

там старец беловлас, и той ръце простре

притръпнал, впий очи, извий ги и се взре

и клюмне старческа глава с въздъх последен.

Над паднала жена се бъхти мъж приведен;

жена над своя мъж во кърви повален

припадне и коси заскуби… В зноен ден,

тъй както нивите, когато сбъхти лиха

градушка — в двора тъй размятаха и сбиха

навалицата в миг куршумите: насам

едни се урнат, в миг нахвърлят се оттам

и други дирещи нататъка подслон

и те — и викове и писъци и стон

разцепят небеса… От полозите свои,

зад прозорци, стени и зидове, порои

куршуми сипеха вразите. Отговор

на тях, напусто се отнейде в равний двор

обади гръм и друг, и пропищят далеко

куршумите без цел, или изпляскат преко

насреща по стени и покриви — и прах

там от мазилките изкъртят те: зад тях

затулен е врагът и над черковни двори

изсипва залпове.

Но ето и топори

затряскаха: войска на портите напре…

Отвътре урна се навалица да спре

напора им; но в миг изпраскаха удари

и урната едвам навалицата свари

да дотърчи дотам; изкъртени врати

увиснаха — врагът напре да полети

навътре, блъвнал залп от двора ги посрещна…

А гръм и викове пред портата отсрещна,

и там, избухнаха — а ето и отвъд, —

но с бесни викове от три страни врагът

нахълта в двора… В миг, от залпа покосени,

труп трупа навали. През тях се разярени

нахвърлят сган по сган, ей други подир тях —

и в дим и стон и рев и викове „аллах!“ —

се всичко завъртя, разбърка и замята:

отсам се щик превий, отвъд се на земята

превърне труп, сгърчей и се превърне пак

и замотай с ръце — а татък вирнат крак

прерита; налетял, препънат се гаврътне

низам; нататък се, в гърдите смушкан, гътне

мъж. Гръм посреща гръм. Пречаткат щикове.

Там изпищят деца — отсреща викове

и рев — и всичко се разбърка смутолеви:

налитане и бяг, — дим и огън цеви

изригащи, и нож през ножове и щик

през щикове, и гръм и писъци и вик…

И в миг черковний двор на пъкъл се превърна.

„Окото божие от робът се отвърна“ —

тъй летописеца, от кърви ужасен,

едничък от сечта на тоя грозен ден

избавен (ден и нощ под трупове спотаян)

бележи: — „Само мен, изгубил свяс, отчаян,

остави, само мен на неговия гняв

един свидетел ням. Защо ли, боже прав?“

А сган по сган вали през вече проломени

врати за зверщини и кърви настървени —

и те довършваха с нечута стръв и бяс,

което в първий щурм и борене в несвяс

там бяха минали другарите им люти —

кондака превъртя гаджалин и стовари

в главата и добий нещастник недобит,

затирен чер феллах халоса щик и вбит

в ребрата прерущи на момъка изпънат

на гръб, и без това умиращ — —

Нависна тъмна нощ на небеса. Събран

во смрадний въздух, дим се сви като саван

над мъртвий град. Тук-там избухнат извисени

езици плам и пак се дръпнат, спотаени

в продънената паст на съсипните. Вик

се татък нейде счуй и сдавено за миг

заглъхне; тресне гръм и пропищи в въздуха

отплеснатий куршум; — ей урне се и глухо

далеч се отехти порутена стена, —

и пак таинствена, зловеща тишина

настане, сякаше нощта со трепет таен

се вслуша в ужаса. А ето из незнаен

кът татък нейде-си извит високо глас

в тъмата се разля — предсънен див намаз

подзема муезин невидим в мрачината:

„Един е в небеса аллах и на земята

един е неговий изпратеник пророк —

и праведний му съд е кратък и жесток:

Аз дойдох на света с меч неговата слава

да славя. И тежко на онзи, що въстава

срещу ми. Той ръка срещу самий аллах

подига… вятъра тъй както полский прах

пилей, така от мен той разпилян ще бъде.

Аллаху воля е — и с воля той отсъди!

И праведний му съд с кратък и жесток.

Така вещае той чрез своя пръв пророк:

Месата им да са на хищни птици пища,

змия да свий гнездо на техните огнища.

От робството глава кога подигне роб —

тя дига се за меч! Да се провърне в гроб

земята, дето е живял гяур! Забива

той кръст на гробове — плуг кървавата нива

на неговий живот да разоре на кръст…

С ръцете ни аллах изпълни своята мъст,

служители сме ний на волята му свята.

Един е в небеса аллах и на земята

един е неговий изпратеник пророк!“

В заглъхналата нощ зловещ и див и строг

на къснй муезин замре гласът далеко

от ек неотразен. Че в съсипните ека

се беше притаил, затрупан в пепелта

на пожарищата — там, дето бе смъртта

подпряла тъмен лик, над сгради обгорени

и в пустошния мрак с очи бездънни взрени

следеше своите служители — далеч

едни как вън града, на лагер, сити веч

на стръв, станяха се за сън, — а други още

все жадни бродят тук и там, до тъмни нощи…

И в техний кървав дъх позна дъхът си тя…

И сви в беззвучен смях изюдени уста.

Песен девета
НА ШИПКА

Сред снеговете и вихрите на Балкана. — Многократни турски атаки. — Упоритата съпротива на опълченците. — Борба с мразът и бурите. — Под Орлово гнездо. — Стари познайници. — Разговори и препирни. — Влаха спомня падналите юнаци. — Младен сочи смисъла на тяхната жъртва. — Неговата несмутена вяра в победата. — Смисълът на каменградските съсипни. — През страдания, смърт и борби към възраждане и възкресение. — Младеновият поглед е насочен към слънцето на далечни бъднини. — На стража през нощта. — Нощни мъгли. — Последния пристъп на врага. — Младен пада смъртно ранен в най-лютия бой. — Умиращ, вижда бягството на врага и победоносния устрем на руските войски, предвождани от Белия генерал.

Наметнал снежен плащ, учудено глава

Балкана дигна. Пак? Отде се озова

таз паплач? За какво е тоя гръм и врява?

Дали на минало пак призрака въстава,

злий призрак, за да му покоя тих смути?

Или над снежните гранитени плещи

пронесена ехти, към ведрата зорница

нататък, тежката, но бърза колесница

на нови дни, на дни начални? И подйел

глава учудено, той впери поглед смел,

и виде — на войски че се не вижда края…

И се зарадва той. Зарадва се и смая:

все те и все пак там, пет месеца наред.

И неведнъж от тях отби намръщен глед.

Отде са те дошли? Защо се тамо бавят?

И слава кървава кому ли вечно славят

и свои, знайници, и чужди тъмна гмеж?…

Небето оглуша от рев и от гърмеж,

и в кръв потънала, земята потрепера —

и все то същото, каквото днес и вчера:

примъква се за кръв на смяна нощ на ден,

и ден на нощ. И бой на бой се разярен

верижат до безкрай. Отдавна върховете

покриха снегове; по хълми лесовете

се обезлистени чернеят. Вихри зли

се сбиха; по бърда и преслопи мъгли

извият, спущат се, раздигнат — и изстъпва

обсеян с врагове цял хоризонт. Изтръпва

неволно спрения на стража там войник

и дълго погледи не снема той, на щик

подпрян, в злокобните движения унесен

нататък, дето се, току отблъснат, бесен

отново почва щурм по билото подзет.

Дни в шемет и борби минаваха безчет.

В юнашките души, измъчени, остана

блед спомен лятото, когато на Балкана

се те загнездиха, и почна се борба

на смърт и на живот. Несретница съдба

край на неволите тук на мнозина тури,

и не на едного изпяха диви бури

молитва сетня. Тук на земния живот

премина не един юнак последний брод.

Когато залпове над дебрите в Балкана

затряскаха, и вик и врява неразбрана

в простори екваха, далеч се дивен вид

пред погледа открий: подпушат рид до рид

и дим се свий и вий и в небеса издига —

като че кратери безчислена верига

там бълват, пламъчни раззиналн недра,

и почваше се в бяс невиждана игра,

игра на адските стихии изтървани —

и дивия им рев през счумрени балкани

залетял тръскаше земята в далнини.

По била околни врага от две страни

се бе извил над тях — на плячка прилетели

орли и гарвани — и на борците смели

оттамо дебняха кога да връхлетят.

И се опитваха не само един път,

и пак прокуждани, разпръсваха се в бяга.

не виждайки къде. И неведнъж досяга

чак до окопите врагът затирен в бяс —

но с трясък екваха фугас подир фугас

и в димни висини размятани летяха

разкъсани тела — и от сганта им плаха

малцина живи се отърваха назад,

далеч со залпове куршумни като град,

пропращани. И смях и викове, па сбрани

там по редутите дружини, през балкани

далеч се пронесе — като че ли се смей

и той, Балкана сам, и вика и люлей

на тъмни лесове вършините в почуда

на пръснатата сган тъй бягаща в полуда.

Но често виждаше той и самия враг,

от свойте залпове и рой гранати, как

на храбрите борци косеше редовете,

и как окопите навалят труповете

юнашки; живите останали едвам

жестокия им щурм отбиваха оттам

куршуми свършили, изчерпали последни

и сили. А все пак настръхнали и бледни

те срещаха смъртта. И виде ужасен

побащима Балкан до него кървав ден

невидена, нито бленувана картина:

останалия рой от храбрата дружина,

пред повилнялата напираща отвред

сган, над окопите сплъти юнашки ред —

и там отгоре в миг полетяха дървета,

изкъртени скали, съсъди и парчета

от изпочупени оръжия, — цял рой

и мъртви трупове, на падналите в бой

и чужди, та дори и свои скъпи жъртви.

Бе ред — на живите сега самите мъртви

помогнаха. И пак бе лютий враг отбит —

и хукна пак на бяг, по урвестия рид,

далеко с щикове и байонети гонен.

Пет грозни месеца, и върл и непреклонен

ни на една страна, жестокий бой вилня,

и от барутний дим по преспи почерня

снегът. И лишеи по пукнатини хвана

засъхналата кръв. Пет месеца Балкана

друг звук не чу освен топовния ехтеж

и смъртоносний рев на залповен гърмеж,

от вик и стонове на жъртвите прекъсван…

Безчетно пъти бе врагът назад отблъсван,

и ризници от кръв съсирена гръдта

на Чалът, на Свети Никола, на Листа

обвиха, и гръдта и пазвите гранитни.

А все по-нова стръв, на кърви ненаситни,

налитат врагове по-върли ден от ден

връз отборния рой юнаци, загнезден

таме по върхове. Като изпод земята

орда подир орда изникваха — ръката

на провиденето по предуречен път

отвождаше и тях, обречени на смърт,

нататък преди тях, където и другари

оставиха меса и кърви по чукари и

дебри, вълците, соколи и орли

да хранят. Сган една изчезне, навали

на смяна друга ней: гъмжило в равнината

стануваха на стан, и там и в далнината,

додето погледа достига, като рой

мравунеци. А те, борците, в всякой бой

все намаляваха, гнезда високо свили

по преспи и скали, и тям на смяна сили

не си пробиха път… До тях бе само бог;

но неговия глас в душите им бе строг:

и те го чуваха во черний стон на роба,

на скъпи жъртви тъй безвременно во гроба

заровени, в плачът на сиротни чеда,

горчивата си чест кълнещи по света;

и той им казваше: да мре е тук юнака

дошел, не помощи от другите да чака:

юнакът е самси на себе помощник.

Посред гърмежи, дим и стонове и вик

те не усетиха денят как ден сменява,

и хали зимата кога изви, тогава

ходът на времето видяха те едвам,

тогава чак врагът съгледа го и сам —

когато гребена високи на Балкана

настръхна, вихрите когато с неразбрана

злокоба снегове разсипаха навред

и отбелязаха за пръв път ясно ред

по ред окопите на тъмен низ извити

под върли чалове, по тъмни, страховити

скалисти сипеи и голи стръмнини,

като по бял чембер копринени ресни.

И вред сега по тях колиби зачерняха,

и завъртя се дим, от стряха се към стряха

разпъпла, на възбог ту дигне се възпрян,

ту пак надолу се превие и разлян

се над усоите като мъгла повлече.

Настана зима зла и щурмовете вече

по-слаби ставаха, по-редки ден от ден,

макар топовний рев все тъй ожесточен

пак, както и преди, ехтеше, и в земята

заврени, като звяр, граната по граната

размятаха снегът из мразния въздух.

Но на ехтежа им обръгналия слух

се рядко вслушваше коя къде се ввира,

коя къде лети. Отдъхнаха на мира

оставени борци, след месеци борба.

Но не олекна пак все тяхната съдба

и в мир — че друга се борба сега подхвана:

борбата с лютий мраз и вихрите в Балкана.

Пет месеца наред и денем и нощя

все непрекъснато топовен гръм ехтя;

и къртеха върху гърдите па Балкана

гранатите една след друга ядна рана —

а все търпеше той от памтивек търпял,

и само някога, в болеж изтръпнал цял,

свий вежди смръщено и се с мъгли обвие,

от чужди погледи болежът си да скрие.

Чак острия горняк когато с рев и вой

поледици довя, в несвяс потръпна той

от лютия болеж на тез дълбоки рани,

подсърдени от мраз. И бръчките събрани

на тъмния му лик нечакан гняв сгъсти.

И сви и дигна той, зашеметен, плещи

дано да надделей, да претърпи тоз люти

болеж, — но кипна в миг и завилня с нечути

и бесни вихрове язвения Балкан.

И по снагата му разтурения стан

войски безмилостно и диво той налетя,

и сняг и камъни и ледове парчета

размята ревнал той, наравно враг и свой

да изпотрепи с тях. И грозен почна бой,

невиден бой: зарад защита изкопани

окопите, за миг от снегове завяни,

превръщаха се там на бели гробове,

и що не смогнаха в бой люти врагове,

това го вихрите извършиха — зариха

те смелите борци, и с песента си лиха

канон изпяха им за вечен упокои.

И рядко бодър страж в зори на поста свой

заварван беше жив — затиснат в снеговете

тогова с пушката изравяха в ръцете,

тъй както си стоял на мястото смразен,

а под скалите друг нататък повален

с премазана глава и локва кръв смразена

край него; пушката, захвърлил претрошена

далеко настрана.

В таквиз нощи и дни,

когато гневния Балкан, от кръвнини

подсърден, с грозен рев вилнееше в простори,

не бяха по-добре и тез, що ги затвори

мразът в колибите. На вихрите ревът

се впиваше и там и стряскаше в сънят

изтръпналия войн, и врява и тревога

се емваше и там. Отпуснат в изнемога

на голата земя, тоз скокне прав за миг

и заозръша се несвесен, други с вик

подлавя: „Дръж! Пали! Ей на, ей там феллаха —

дръж!“ И отвред завчас настръхнала и плаха

наскочи сепната дружина. Друг след час

забъбри бозна що в просънична несвяс,

и с емната ръка, кой знай кому в закана,

запрати някого — и врява неразбрана

се дигне… Другаде, настанали от сън,

покрай жаравата на тлеещий огън

насядали, снаги от мразът вкоченени

развъврят, вслушани во вихра разярени

на воля юдинско хоро навън подзел,

и сякаш демон над коминя се привел,

и хили се реве, и киска се злорадно;

и сблъска изведнъж — и тресне изненадно

над техните глави там нещо, сшумоли

и урне се — и в миг над тях се строполи

от вихърния бяс изкъртената стряха…

С псувни и вик ройта навън изскокне плаха

и дивий вихър ги разчоголи, гласът

там на затиснати другари под снегът,

за помощ викащи, со своя рев задавил;

и кой знай дали жив от тях се бе избавил

там някой, вихъра налетял, ако пак

сам не отметнеше, връз сипкавия сняг

на бок свалената неприкрепена стряха.

И плъпнали навън злочестници в уплаха

по хлъзгавия сняг се мъкнеха едвам,

подслона дирещи към видните сам-там

колиби, пръснати по стръмнината лиха.

Премина вихърът. С тих трепет се сроиха

високо в небеса студените звезди.

От невиделица, по снежните гърди

на стихналий Балкан, мъгли се заизвиха,

и бурна преди миг нощта подбра пак тихо

уречений си път — безмълвна, дивна нощ.

И смръщений Балкан, наситил гнявна мощ,

застана пак сега величествен, спокоен —

и само в далнини там нейде, зад усоен

превал се отехти заглъхващий болеж

на великана от подсърдените рани.

Безмълвни върхове тъмнеят. Изприбрани

в колибите, бесът на вихри и студът

където бяха ги прогонили, седят

край буйни огньове борците изнурени,

и стълпи тъмен дим спокойно извисени

се вият искрещи в смразени небеса.

И само тук-таме излязъл по мраза,

бог знае от какво подзет, войник се мерне,

или на бодър страж там силуета черни

изправи се за миг над снежния редут

и пак нанякъде потъне.

В снежний скут

гад Орлово гнездо, на връх Свети Никола,

между колибите, по стръмнината гола

извили ред една по друга надалеч,

там, дето всеки ден най-кървави и сеч

и бой вилнееха, до стряхата вкопана

в земята, се черней колиба ниска. Сбрана

дружина тамо бди во късний нощен час

край огъня — и реч през речи до захлас

се ту подземаха, ту разговори лихи

се в миг смълчаваха, и мрачно впити, тихи,

упорни погледи се в бурний огън взрат —

и пак избухнали се думи заприпират

нечакано. Лица изпити, почернели

на битвите в димът, в студът на развилнели

планински вихъри — разрошени бради,

коси разчорлени — световните беди

без време образи неволнишки сбърчаха.

Пролетес, скитници в чужбина, те се сбраха

под знамената на опълчената рат,

която Белий цар благослови на свят,

смел подвиг. И честта на тях се падна първи

да бъдат с първите, и през реки от кърви

да минат, в битвите жестоки со врагът,

напред и все напред пробиващи си път,

обкичени с венци и со юнашка слава.

Редеят редове. Тук в лютата разправа

пронизани от щик, а тамо от куршум,

оставиха кости тез край широкий друм

онез по дебрите и върлите чукари

на стария Балкан. И тиха вечер свари

тях само, сбраните в колибата сега

под Орлово гнездо, в неволите тъга

за своя роден край в сърце не преживели,

н зарад нея реч и днеска пак подзели —

тъгата за честта на дивний Каменград.

Между им бяха тук Младен, Гошана, Рад

Радойков, пак и тук зован от всички Влаха,

и двете рошави Вълчета. Тук избраха

сами те полог свой най-близо до смъртта —

и може би затуй да ги запази тя:

смърт от живота по юнаците милее.

Макар понякога око да замъглее

родена в размисли неволница сълза,

макар че неведнъж невяра тям в гласа

да се обаждаше високо и да смръщи

с рой бръчки челото, те бяха все пак същи,

и сред неволите на устните им смях

бе често гостенин. Намръщения Влах,

едничък само той бе двойно по-намръщен:

кой знае дали не от свития прекръщен

резец, получен дар в старозагорский бой

сред челото. И днес, и тая вечер той

пак нещо мъмреше, като че ли на свада

готов. И сбраната наоколо му млада

дружина слушаше сърдития юнак

безмълвна, гледайки широкодън калпак

как той ту крехваше, ту схлупваше отново

над вежди свъсени, подзел чевръсто слово

и го увърташе, без негли сам да знай

така поведено, какъв ще вземе край.

„Деца сте вий, деца! Живота ще очука

и вас — тогава вий ще вземете поука

от него. Хората не се ценят така.

На святи имена не дигайте ръка,

че до това не сте дорасли вие още.

Гошана помните какво ви каза снощи:

о стара стомана си ножа наостри,

тогава… Ето го, пред вази е — гори

и планини врагът е с паплачта си дива

уплел — а и до днес остава си со слива

в устата. Бой след бой, и нямат вече брой

атаки, а все пак напред ни педя той

не се е мръднал. Ний в скалите сме се впили

като пиявици. А кой ни даде сили,

не само на врагът — а ако щеш дори

на бога да стоим насреща? Пек гори,

вилнеят вихрите и мраз кръвта сковава,

а ний изтраяхме на всичко. Чест и слава

па тез, юнашки дух що оживиха в нас.

Таквиз и онаквиз, а пак ще ви го аз

повторя: няма днес такива вече хора?

Де дядо Дивисил? Войводата? Загора?

Хъшлака? Де ги тях — и други тъмен рой…

Души им, господи, с святими упокой!“

— „Амин!“ — Младен се тук обади. Сам надвесен

над огъня и вън во вихърната песен

заслушан, рядко той към буйната младеж

обръща погледи. В несвесния бъбреж

на насъбраната в колибата дружина

що се подмяташе — ей втора веч година

той чуваше все то, все тоя глъч познат;

но тук, при името на свидний Каменград,

той в думите им се неволно вслуша сепнат —

ред знайни имена дочу там да се шепнат,

и остра мъка в миг сърце юнаку сви,

и сам той, без да ще, чевръсто подлови:

„Допада на сърце юнашка реч, другари!

На младостта е чест юнаците по-стари

когато тя кори, — ако на тоз укор

е извор в бъднини насочения взор

и недоволството за малката печала

от техните дела. Укор на идеала —

и колкото е той в душата по-висок,

укора толкова е по-строг и жесток!

Корете. Но со свет и чист порив в душата.

Корете. Само кал не хвърляйте! И свята

за вас на жъртвите да бъде паметта.

На тях се падна чест най-блага на света.

Презрели своите страдания и нужди,

те жъртва станаха за греховете чужди —

изкупна жъртва. Дълг на жъртвеник зове.

Понесъл тежестта на чужди грехове

на своите плещи, сам Левски на бесило

пристъпи. Чужди грях понесоха в теглило,

дома и в чужди край, изкупници безчет, —

за чужди грехове, додето биде свет

и на света борба, великий дух ще страда.

И търнов се венец най-често нему пада

в живота. Смисълта на нашия живот

борбата само е — и онзи негов ход,

во който подвига го тласка. В победений

е победителя най-често. И свещений

олтар е онзи гроб, во който е борец

заровен, без дори победата с венец

да е челото му обкичила. Честита

земята, с гробове таквиз що е покрита!

На възкресение това са гробове.

Живота раждат те. Живота, що зове

на подвига велик, на подвига за благо

на други. Нека вам донякога тъй драго

да затупти сърце, тъй както днес на мен:

да видите и вий от посева свещен

на вашите дела изникнал плод обилен —

да видите врагът да се во гняв безсилен

разбива в твърдата скала на дух роден

от вашите дела — в горнилото кален

на ваште подвизи. В таз истина живяха,

които преди нас за подвизи умряха,

и те мъртвилото превърнаха в живот.

На техните дела сегашното е плод…“

— „На техните дела са плод и съсипните! —

обади се Вълкан Гошана: — Бозна дните

какво ни носят…“

Тук изгледа го Младен;

„Изпълни се това, което един ден

нам каза Дивисил, и правда и прокоба:

с това, що готвиме, приготвяме си гроба —

ще се превърне в прах цветущий Каменград! —

Злочестия и той, тъй както сума свят,

загина и не чу, ни доживя да види,

че жъртви и тегла, че нищо не отиде

напусто… Близко е очаквания край —

въпроса е па дни. И всякой вече знай,

че Скобелев е т а м — да тури край на края.

Войната свършва се. Велико се претрая —

велико почва се… Той вече е отвъд!

Въпроса е на дни. Ще бъде сетний съд

на Белий генерал со сабята отсечен.

Комуто дял честит в живота е обречен

и тоз велики час да преживее, той

ще види…“

— „Видено… Ще види бой и бой …

Ще види гробища… А сила не остана,

и бяс знай докога така ще продължи.

Ей сума месеци откак се заснежи,

откакто зъзнем тук — обади се Гошана: —

Колцина бехме ний, изяде ни Балкана…

Войната няма край…“

— „А как со искаш ти? —

подхвана Влаха тук: — През много се врати,

докле в свободата да влезеш, преминава,

и трябва не една там да трошиме брадва —

голяма работа, че си строшил глава

о някоя от тях. Ти, вярвам, сам това

Че знаеш…“

— „Де ще знам. Но кой ти туй говори?

На целий Каменград свободата разтвори

вратите — сприхаво Гошана поднови: —

А и на Шипка, на, и ден и нощ глави

се чупят… То се знай, врагът не ни надсили;

но ази казувам: не останаха сили —

и край? Че ние ще излезем на глава —

захванах аз да се съмнявам и в това.“

Но тук сега Младен му думата прехвана:

„Шест месеца гърми и бълва дим Балкана,

и бозна колко той ще има да дими,

докле последний вик победен прогърми

и в родните поля настане тишината

на нови дни… О да, ще има край войната,

ще глъхнат и гърмеж и рев и стръвен вик.

Велики жъртви се за подвига велик

изискват. Иска се търпение и воля

и сила за борба. Страдания, неволя,

н скърби — слабий дух те само ще смутят!

Не с рози всякога е жизнения път

обкичен, онзи път по който человека

върви от памтивек и ще върви до века…

Що значи Каменград, че станал съсипни!

Затвори портите на миналите дни.

Свободата и бог където за отсъди

издигат своя глас, всемощен глас — да бъде! —

през съсипни върви избрания народ.

През свои съсипни. През тях е прекий ход,

по който силния върви към дял уречен.

На слабия делът с дял недълговечен,

че само силата е право за живот…

Ний ще измрем. Та що? На нивата зрял плод

ще жънат, подир нас ония, що ще додат.

И с него възкърмен на времената ходът

ще бъде. Нов живот те дойде с нови дни.

Що значи, Каменград че станал съсипни?

Той, казвам ви го пак, той трябваше да стане!

И благо на онез, които са избрани

изкупна жъртва — те са живи и в смъртта,

че най-великото призване на света

се пада дял на тях. Хоръгвата победна

се дигна в Каменград. Там изпитня последна

народа преживя — той падна победен.

Но ден на падане — той бе и първий ден,

во който дадохме доказ за свойта сила…

И мене неведнъж смъртта е леденила

душата с ужаси, пред трупът бездихан

на свидни жъртви. Днес извиквам язи, взрян

на бъдащите дни пред кръвната Голгота:

Благати жъртвите! — на живите живота

те оправдават.“

Тук Гашана пак преби:

„На друга пак страна ти думата отби.

Но я ми ти кажи, кое ти дава вяра,

че днешната война не ще е пак превара,

че с нея зарад нас привършват се беди?“

— „Таз вяра не от днес е в моите гърди —

тя както вярата в живота, в тях живее.

Отде е тя дошла, какво я там лелее —

това и сам не знам. Едно, що зная аз,

е, че во всичките борби до тоя час,

в които сам и цел и смисъл съм намярвал,

не съм жалял живот, ала не съм и вярвал

в успеха им… А тук, во тая, изведнъж…

«В което вярва — тъй един изпитан мъж

пред мене да твърди аз чух преди години: —

в което вярва сам бореца и загине

за него — него ще успех да увенчей!»

Аз вярвам, може би защото ми живей

и друга вяра, тъй дълбоко пак в душата —

аз ще намеря тук смъртта си. Тук борбата

последня ще да е в живота ми борба…

Когато завчера при първата тръба,

излязохме в зори, видяха не малцина

от вази падащий в гората сняг — картина,

каквато виждах аз за първи път сега.

Столетни габъри и буки, под снега

натрупан върху тях, превили към земята

широки клонища, безмълвно в тишината

на първите зори стояха без живот,

недвижни — както и неволника народ,

от гнет на робството притиснат към земята.

И дълго гледах го така с тъга в душата —

а все пак не слових какво, кога и как

отвъд през валога от сведений клонак

натрупания сняг изнайнапред отплесна.

Притиснатия дъб като че ли се стресна

н метна в висини отърсений си клон,

а след минута там по урвестия склон

гората, дотогаз под снежний гнет заспала,

като налетена от някаква си хала,

и в миг събудена, со трясък, шум и ек

размята клонове. И татък надалек,

додето погледа достигаше в простори,

се вижда клона клон как бъхти, как се бори

снегът от своите превити рамена

да отвали. Лети, вълна подир вълна.

отърсения сняг налолу в стръмнините

и се уляга там… Когато на вразите

бе върлий щурм отбит, обърнах поглед аз

към тъмната гора, и в утренния час

я видех как се бе спокойно величава

изправила на вис… И мислех си тогава,

като я гледах как се милуваше тя

со слънцето: дали не сам бог предвестта

на свойто сетнешно решение ни дава?

Аз виждах робството отърсил, как изправя

чело на висини неволника народ

и как го слънцето на новия живот

и грей и милува — и шепне блянът ясен

на бъдащите дни.“

— „Блян прекрасен! —

млад юноша се там обади отстрана: —

Ти виждаш тия дни? Кога ще дойдат те?“

„Онез, що виждам аз, далеч са, момко, те.

Те много са далеч. Свободата прозора

отпаря закъм тях… Ще дойдат нови хора —

да, с други помисли и други идеал.

Това, що е баща на сина завещал,

то призрак ще да е на миналото. Само

на свой живот купнеж, на свойто яко рамо

понесли свой товар, напред те ще вървят.

Че вечен пътник е човека на светът,

минаващ мост по мост, епоха след епоха. —

Юнако, хорската душа е почва роха,

не само днеска сей на нея семена.

Цена на днешното са бъдни времена!

Честит е, който в тях, като в свой дом, живее;

честит е, който дух се бори и купнее,

минаващ мост по мост за там, за другий бряг.

За тия времена и иий, и наший враг

ще бъдем смешни — да, ще бъдем чудновати.

Ни нашата любов, ни наший гняв познати

бъдат тям…“

Но тук през ниските врата

промъкнат, стар войник прекъсна му речта:

„Ред ваш, и ваша чест — ей, ставайте на стража.

Таз нощ, велика нощ, и ази ще ви кажа —

когото тая нощ студът не вледени,

за него писани са още малко дни

да чака славата на нашето оръже!

Че Скобелев е веч отвъд — ако не лъже

дошлия вестник… Нощ на слава, дивна нощ —

на стража, ставайте…“ И не довършил ощ,

а вече на нозе момците бодри бяха,

скоро стъпките им татък заглъхнаха

по замразений сняг.

На своя пост възпрян,

Младен се застоя безмълвно. Грозний стан

на неприятеля отсреща в мрачината

едвам-едвам черней и нищо в тишината

оттамо се не чуй — като че мъртва рат,

не беснеещ звяр, со ненаситен жад

за кръв, на вечен там покой се е простряла.

И нийде светлинка не трепва. Занемяла

пустиня около, додето стига глед,

и равен, вечен сняг, все тоя сняг, навред

където и да се обърнеш. Мантел бели

самите небеса на вис са разпрострели

недвижно ледени и неми. Пустошта

раззинала е паст и с мразен дъх света

облъхва — като че земята и небето

събрала, тайната света на битието

даим со своя дъх подшъпне. На твърдта

нататък ту се скрий, ту блесне пак звезда

едвам съзирана и тихо затрепери —

като самотен страж пред тихи райски двери.

Дали и нему е студено? Ето там

и друга — сепнато блещука тя едвам,

и, сякаш брулната от нещо, се отрони

и като злат конец изви, — да я догони

ей друга полетя по нея чак отвъд

и бозна някъде изпод небесна твърд

отидоха да се не видят…

Замечтано

обърна погледи Младен и невидяно

му се стори това, пред неговия глед

що мълком около изстъпа — тъмен ред

окопи, а зад тях нататък други, трети:

ей буйна клада тук излумна и засвети;

там сенки някакви се лутат; глас изви

отнякъде и тъй потъна пак; — изби

там из колибите сноп искри в небесата

и като рой пчели се пръсна из тъмата…

Настръхнали гори тъмнеят се далеч —

и скот глух от стон, като невнятна реч

на сънен великан, среднощний лъх довява.

Какво ли той мълви? На що ли отзив дава?

Купнеж ли някакъв разпъва му гърди?

Или предчувствие злокобно му гнети

душата во борби и вихри закалена?

И неусетен блян по тоя ек Младена

унесе, и за миг неволно поглед той

към преживяното обърна — рой по рой

прилуки, образи, неспомвани отдавно,

сега му паметта обстъпиха и бавно

пронасяха се те, като онез ята

безбройни жерави, които в есента,

пак тук, той гледаше към юг да отминават.

Пред съдбоносен час таиствено въстават

понякога така, из тъмни глъбини

душевни, спомени от някогашни дни,

що бедний смъртен е забравени навеки

сам смятал. Наедно и близки и далеки

дни в чудна смесица в душа се пронесат —

сън с преживяно, блян с действителност сплетат,

и болка някаква мъчително-неясна

умът зашемети, а паметта несвясно,

като ранен сокол, в безсилие се бий

и мята в някакви догатки — да открий

таинствений ответ на ням въпрос, несетно

примъкнат и душа притиснал неприветно…

И сепна се Младен. И сети той мразът

да го сковава. В миг изстъпи му в умът

на стража смръзнатий тук вчера недалеко. —

Под мишца пушка сврял, изви и тръгна преко

той покрай бруствера на снежния редут,

таме през тъмний вал, отдето беше чут

тътнеж и говори на будната дружина

дежурни. В висини, над снежната долина

зловещо зинали топовните гърла

безмълвно бдят… Насам на облаци мъгла,

бог знае за къде и за какво, подзета

из тъмните недра там долу на полето,

като на щурм вали към горди върхове —

н някакъв си ек из стръмни долове

се отехтя далеч и по-далеч пронесен,

като изпод земя, и татъка отнесен

заглъхна… Ето пак! И нощните тъми,

като че в този ек ослушани сами,

смълчаха се за миг в безмълвие зловещо,

и стария Балкан, възправен там насреща

зората, притаи в почуда мразен дъх.

А вият се летят, со острия си лъх

простори околни пронизващи, мъглите —

насам и по-насам… и вече до скалите

възйети слягат се, и тамо разредят

сгъстени редове и мудно се сплъстят,

като че стигнали на станът си последен.

А ето отстрана, зад тъмния съседен

връх свили, сякаше скалите на обход

да вземат, бързо пак те подновиха ход

и към плешивий чал там горе навалиха.

Едвам сега Младен съгледа как се свиха

отвъд на другий връх мъгли пак други рой —

и като две войски опълчени на бой,

видя ги той една връз друга устремени,

как те се впуснаха. Проряза пак смразени

простори тъп ехтеж… И вслуша се Младен,

и пак като напред — претряска, раздвоен,

прокърти се и глух бог знай къде повлече

тътнеж… и пустошта като че ли просече

стон… Някой, в леден скут насреща му в мрака,

разперен, сграбчи го… Извърна се, в ръка

издигнал пушка той — и виде, превалили

бог знае откъде, мъглите снежнокрили

върху му спуснати прииждат и валят, —

обгърнаха го в миг и блъскат го и рват,

и той огледа се во изненада смаян —

като че ли е сън — като че ли незнаен

го някой подлови и го понесе… мрак

е под нозете му — земя, скали и сняг,

надолу някъде се в бездната провалят…

А гъстите мъгли прииждат и навалят

и с острите нокте на ледени ръце

раздраскват яростно смразено му лице,

през плътния шинел в снагата му се впиват

и режат като с нож снагата му, пробиват

и чак до мозъка на костите… Подпрян

на пушката, Младен вмъртви се застоян

там па самотний пост, където го завари

мъглата вихрено пронесена. И свари

той само да се свий и сгуши. И далек

от всичко, тъй далек се сети той. И век,

че трае тоя мрак се на юнака стори,

мрак с тъп и мразен шум в планинските простори

пронасян бозна де… Но ето, мудно пак,

послушни като че на властен някой знак,

мъглите почнаха отново да редеят,

и разпокъсани нататък да се реят,

ту бавно влачени, ту бодро рой по рой

подзели. Подир тях, съвзет, се вгледа той,

и дълго гледа ги как чезнат в далнините —

там, дето вече се белееха зорите

на гордия Балкан по гребена извит.

И сепнат изведнъж, той стрелна поглед впит

там долу, преди час където се рояха

подзетите мъгли — безмълвно там пълзяха

орди подир орди, зад нощните мъгли

в закрила, стръмен път поели през скали

и преспи… Ето ги по валога извиха —

и напреки насам.

В миг, утрината тиха

пронизал, пропищя отнякъде куршум —

а ето там отвъд и друг и трети. Шум

и гръм отвред завчас се слеяха в нечути

ехтеж. Забълваха от тъмните редути

топовните гърла дим, огън — в далнини

обсипвайки бърда и снежни стръмнини

со смъртоносен град картечен и гранати.

Но адския огън ни сепна, ни разклати

сгъстени редове — и в своя щурм врагът

напред и все напред, по кървавия път

на свойто гибелно безумие понесен,

летеше.

Почна се тържествената песен

на песните! В зори подзели, най-напред

обадиха се от вършините отвред

топовете и в бяс нечуван се среваха;

ей и куршумите един след други плахо

се запреваряха сред гърлестий сплътен

вой на гранатите, и въздуха студен

пронизвайки далеч, се пръсваха, ту гъсто

на рой понесени, се изведнъж чевръсто,

като подгонени, таме един през друг

замятаха. Но ей отделен всякои звук

изчезна в общий рев. Възчудено Балкана

тоз непрекъснат рев, като вълна разляна,

оттласкваше далеч намръщен, горд и строг.

Пред рида;

Там, дето най-напред и най-жестоко боя

нечакан закипя, со отборната своя

дружина начело отбраняше Младен;

до него Влаха сам разеше разярен

со тежкий си кондак къде когото свари,

а заедно с роят и младите другари

и Пройчо Пора там въртеше своя щик,

поджегващ момците со бодрия си клик,

пред самия окоп изправен там. Раздрана

вей и размята се шинелата му, рана

зей с щик промушена на жилавий му врат,

ала нехае той — докле го като с млат

по темето с кондак налетял враг стовари,

и възнак грохна той, и сбогом без да свари

да каже — сгърчи се и там юнашки дъх

издъхна. Поора до него с възклик глух

там и самия враг, пронизан с щиковете

на Бойча, на Силян Брадата и на двете

Вълчета… Спусна се върху им цяла сган,

да мсти за своя смел другарин там прострян

от тях — и мигом ги те биха там помели,

но се притекоха и тям на помощ смели

другари. Завилня и див и разярен

бой на окопа там, пред първия спътен

ред. Вик, псувни и рев. Трошат се байонети,

и чаткат щикове; кондаците подйети

размахват се в захлас: — борец бореца в бяс

налита, смита го, и урнат сам в несвяс

надолу прязглава низ урвата полита. —

Валят се труп до труп и труп връз трупа. Впита

в земята, гърчи се и рови там снегът

изкълчена ръка; со щик пронизан в гръд,

там възнак повален юнак се бий и мята,

до него тръшнато заврял си е главата

в снегът левент читак, и алената кръв

из зинали уста ручи… А все с по-дива стръв

вилней сечта. Удар удару е отплата,

тикът на щик. Во бяс замахната ръката,

тук пушка дигнала, там сабя се превий —

ту навалений рой се пръсне, ту се сбий

накуп отново там и яростно налита

борец бореца, — пак се тъмна мрежа сплита

от саби, щикове… Отплесната далеч

претъркули се тук глава, а татък с меч

откастрена ръка… а татък повалени,

ранени враг до враг, все още разярени

се давят, като че бесът им и в смъртта

не ще да вземе край.

През тряскът на сечта,

внезапно тръбен ек отнейде се раздаде —

подзела този ек, ей татък се обади

тръба, ей друга — ей и третя… и завчас

Балкана екна цял от бурний тръбен глас,

зовещ на сетен щурм борците изнурени…

И полетя отвред, след знамена развени,

рой подир рой борци, по снежни върхове

вгнездени дотогаз. Гори от щикове

последний вихър на атаката понесе

по ледни стръмнини надолу. И разтресе

нечуван гръм и вик просторите далеч…

Пръв между първите се хвьрли в тая сеч

Младен — и в тая сеч той първа жъртва стана.

Тъй както бор левент на върха на Балкана,

когато вихър го внезапен връхлети

и го изтръгне чак из корен и сгрухти

из сипеи далеч надолу — тъй, сполетен

от лют куршум, Младен с предсмъртен, безответен

стон, пушка из ръце изпуснал, полетя

напред — на сгърчена десница со дланта

притиснал на гърди пронизаната рана.

И грохна по очи…

По склонът на Балкана

боят от миг на миг по-кървав и жесток

вилней. Като вълни на пролетен поток,

подзел несвесен бяг от снежните вършини.

припират се, роят дружини по дружини —

и на смутений враг сплътени редове

разкъсали, напред с победи викове

се урнаха… Напред и все напред летяха

дружините и в бяс безмилостно косяха

де що пред тях им се изпречеше…

Далеч

по стръмни склонове, на кървавата сеч

бесът унесъл бе борците настървени,

по стръмни склонове со трупе навалени,

когато в полусвяс Младен подйе глава,

и поглед от смъртта примрежен прикова

там, де с победен вик дружините летяха —

и виде ясно той подгонената плаха

сган врагове далеч по стръмнината в бяг

несвесен урната… а зад последний бряг,

там долу в равнини — там друга рат безбройна

налита… „то са те“… — и, сред цепта нестройна

на вихрен кон напред во щурмът полетял,

пред погледа му в миг се Белий генерал

премерна. „Ето! Гръм…“ това е вик победен…

Последен поглед, тих и сдавен стон последен.

И из юнашка гръд изтръгна дъх смъртта —

с избликналата кръв из зинали уста.
Източник chitanka.info