МИЛО...

Март 5/905
Мило, едва получих писмото и бързам да ти кажа, че макар и да ти е
трудно в тоя Вавилон - Париж - имай търпение и лекувай се.
И на мене ми е много мъчно. Първата вечер няколко теменужки виждах през сълзи на масата, гдето неподвижно стояха перо и книги. Втората и третата все очаквах да се отвори вратата и да видя милите очи. И няма го мойто мило... Тъй съм самичко. Аз пия от чашата на горчивия живот, но чакам трепетно усмивката на много хубави бъдни минути. Нали?
Аз обикнах вече работата и усещам енергия за двама ни. Почнах да превеждам „Потъналата камбана”.
Не ме оставяй нито ден без вест. Денът, който нищо не ми донесъл от теб, напразно се е отронил... Аз ценя всяка твоя дума, както ценях всеки твой поглед. Помогни ми, мило, да се доближа до твоето дело.
Целувам те в мисли унесена, от надежди лелеяна
Мара.

Мара Белчева е една от първите български поетеси и една от най-образованите за времето си дами в България. Тя завършва средното си образование във Велико Търново. След това учи във висшия девически институт във Виена, а малко по-късно завършва филология в същия град. За кратко време работи като учителка в Русе и София. Още съвсем млада се омъжва за Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. След смъртта на съпруга си, тя става спътница на Пенчо Славейков до края на живота му. Освен поетеса, Мара Белчева е и преводачка. Тя превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра” (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана” (поставена 1922) и др. През 1907 г. издава стиховете си. Творчеството й не е голямо по обем, но заема изключително важна роля в българската „женска” поезия. Нейните стихове са интимни и нежни, посветени на човешката близост и доверие. Споменът за Славейков озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисли върху вечните човешки въпроси.

Връбница, 1905
Детко, тъй обично! Видиш ли, откак те познавам, има ли от оная жена, която блуждаеше из празното пространство на въздуха без слънце, която ненавиждаше себе си със света заедно, защото диреше възвишеното, без някой да й е дал истинска насока. А сегашната! Колко тя е силна, как е честита, има свой мир, в който друг не смее да влезе, освен нейний избранник и спасител.
Мило, тая заран ми донесоха върба и зюмбюл. Спомних си от върбата отминалите детски дни, живота в Севлиево, широката стара къща:
И ето спомен - сън ми пред очите:
с пъстри свилени поли жените
от църква идат. Нашия площад
и майка ми най-хубава. Аз тичам,
посрещам я, прегръщам и обичам,
в ръцете си обхващам целий свят.
Спомних си и за ония колелца или венчета, които поставяхме грижливо едно след друго на дъска пред кладенеца и на която венчето от върба слезе най-първо, тя ставаше царица. Моето венче, сега е най-първо. Искаш ли да си мой цар довеки?
Притисни ме силно
Мара.

Велики пости, март 1905
Лудо, стоя опиянена в овдовелите стаички при зелената светлина на мойта надежда, без да мога да уловя мисъл да ти я пратя в твоето парижко гнездо, отдето така хубаво ми пееш, от ден на ден все по-хубаво...
Днес, 15 март, ходих на Христовия гроб за пръв път от толкоз години - с друг в сърцето си на поклонение. Но спри за да чуеш, че моят скъп мъртвец за пръв път, откак теб обичам, не се е изправял пред моите милувки. Аз усетих и днес, на тоя ден - след 14 години, че и той благославя моята обич, с която горда и пред него бих могла да се изправя. Само днес недей ме кара друго да ти казвам, мило, че душата ми е пълна с възпоминания от друг един свят, когато бях още тъй млада...
Пред тия гробове на миналото аз пих още веднъж от чашата на моя горчив живот и ако да не беше усмивката на още много хубави бъдни минути, дълго не щях да бъда в състояние да зная каква да е светлинка в моя чер до недавна хоризонт. Когато погледнах в душата ти, мой огън, аз усетих какво е сушило години наред моето желание, което сега пак почна да иска да живее.
Търсила съм, което само в теб било скрито за мен едничка, като го намерих, страхът да го не изгубя яде вярата ми в щастието, без което не мога. Живей, увери ме още много пъти, че ти си мое добро, че твоите думи не са думите, които съм досега чувала. Ти би могъл едно и също нещо в безконечност да повтаряш, за мен то ще бъде се за пръв път казано. Омръзва ли ни някога едно изящно творение? Не намираме ли се ново старото в него? И нашата обич не е ли едно такова хубаво създание божие?
Мило, аз стоя на кръстопът: Кой път да взема, за да съм на моя мил най-мила?
Обвиняваш ме, че бързам и не намирам време да ти пиша много, а не знаеш, че се боя от дрънкане, което може би ще ти е тежко без една най-близка цалувка. Денем и нощем твоя - от сутрин до вечер с най-светли чувства за оногова, когото ;скоро искам да чуя още по-здрав и болен за Мара.

Август, 1907 г.
Мило, мила, ако и тоя период от нашата обич да има тоже :воя шарм, ако и само за твоите писма да заслужавам раздяла, аз все пак чакам с нетърпение края на тез безконечни седмици. Взех вече много да тъжа за мойто мило. Защо не викнеш мене при тебе?
...
Вчера, след като написах шест писма и работих 2 ч., бях доста уморена, но реших да се разходя. Излязох с братовчеда и видях оголелия без време памятник на Царя Освободителя. И на времето му вече омръзна да гледа тая безобразна ограда, пусна хала да я отвлече... Наистина хубав и горд спомен за още по-хубави подвизи. Небесният фон му придаваше двойна красота - не го видях. Но какви разговори чух: все пари, пари, имоти и си мислех дали сегашните живи са имали нужда от подвига на загиналите? Как лошо ме настройва какъвто и да е разговор с който и да е българин. Защо не почнат с други ценности да поддържат живота си? В кое време живеем?...
Зърнах вчера и гроба на покойния Каравелова. Търкулнат на една прашна улица, близо до черковата. Но тъй печално ме настрои... Знам, и ти предпочиташ някоя горичка или могилка за вечно жилище...
Днес не ме бива за писане. Кажи ми ти по-скоро нещо хубаво, че само от теб искам храна, „обично светило”?
Тая заран превеждах. Получи ли втората част? Кажи ми, направила ли съм прогрес?...
Цалувки Мара

8/21 - 908, Мала Богородица
По календаря, мили, днес е рожденият ми ден. Но всъщност не се ли родих аз преди седем години, откак се ти яви пред мен? До него ден аз безсъзнателно вървях, сама не знаях где, докато светна твоето око и рече „Върви, върви напред през трапища и камънаци, не бой се, върви! И ти ще стигнеш своя път, докато аз ти светя.” И ето ме, пълзишком, възпирам и падам, и ставам, и плача като малко дете, но струва ми се - няма да умрем ни ти, ни аз, докато не порасна. Затуй и в най-големите вълнения и тревоги аз пак на Бога се надявам, че ще те закриля, доде ме видиш по-голяма. И днес, на тоя двойно значителния празник, аз не за мен - за теб се моля. Като че ли мога да различавам що си ти и що съм аз без теб?...
Твоето мило писмо все още препрочитам. Да можех да бъда с тебе! Как всичко интересно знаеш да гледаш и виждащ. И Солун е пред очите ми!
Сбогом и добър успех
Мара

Рим, вторник 1911 г.
Мило, мило, дваж по-мило, че днес ме целуна два пъти по устата и по сърцето! И с карта, и с писмо ти ми казваш, че оставям празнота в твоята тъй запълнена душа, аз, която се мисля тъй мъничка при теб! И как хубаво ми казваш всичко това, мило, че аз от сълзи не сварвам да ти хвана ръчицата и да я целуна, която е знаила да отбележи едва прошъпнати чувства на самотност. Боже мой, нима с раздяла искаш да подложиш на изпитание искрената връзка на нашите неразделими същества!
Да. Рим е хубав, мило, но ти го видя с мен. Когато беше ти тук, и аз не можех да му се нарадвам. Но сега той си отдръпна от мен дивните съкровища и аз го гледам вече без сърце. Дразни ме всичко. Дразнят ме всички наоколо ми хора, дошле да се напият не с истинското старо вино, което нази упои, а с виното от пълната бъчва на сегашния живот.
Може ли вече да се върна?

И ОЩЕ...

До Боян Пенев
Bulgarie
Боян Пеневу
Sofia
ул. „Генерал Паренсов”
Морето е тихо. В събота ще го развълнуваме за Атина. Кадънките са хубави, но има един по-хубав в София.
(6.III.1911)
Целува двама ви М.Б.

Bulgaria
Господину Боян Пенев
В университета
Sofia
Loin des yeux, loin du coeur1, ха? Мъчно ли ви е още за нас, както нам за вази? Есента иде тъй полека тук и тъй чужда ще ни бъде. Помните ли м[инало] год[ишните] разходки? Дора, пишете.
(25.IХ.1911)

Bawaria
Heru
Professor Воуаn Peneff
Ohmstrasse 14
München
Нед[еля], 9.VI.[1912]
Стига сте пили бира, че и ний се чувстваме вече пияни - от телепатия. Сега получихме из Рим двете ви картички. Mrci за всички подписи и поздрави. Ние сме сами на този тих бряг и сл[ед] 10 дни ще продължим пътя си[...]
Пенчо е по-добре, но поправянето му върви тъй бавно, че губим кураж. На Дора адреса остана между писмата в хубавия куфар. Пишете го пак и не забравяйте дългото писмо. Поздрав.

Господин
Боян Пенев
ул. „Цар Борис” 37
Sofia
Bulgaria
[12.VI.1913], четвъртък
След дълги и широки лутания след като пренощ[увах] в Белгр[ад] и в св. Петра, стигнах полужива на гроба в часа на издъхванието. Голям венец от рози и много други цветя и свещи се топяха на слънцето. Стоях там до късна нощ, докато хазяите дойдоха да ме вземат. Дора, аз на тебе пиша, че Боян не обича да му говоря за так[ива] работи. Все сте ми пред очите вие.

Брунате, 30.ХII.13
Мили ми деца,
Слушайте сега: Едно време, като се зажени Мара, прати покани на всички близки, познати и между тях и на едни далечни (по баба, а не по дядо) роднини в далечната провинция, хи! И тъкмо ще се качи на свадбената колесница между елегантните шаферки и шафери, ето че се спущат да я прегръщат тия двама провинциалисти в опрашени и старомодни облекла (удивени всички!). Не стига това. Но сред нощ (към 12 ч.) младож[енците] чуват да се хлопа на вратата им. „Кой там?” - пита сепнат Христо. „Отвори, братко, приеми ни, че другарката ми я страх да преспи в хотела, защото има мишки.” И нахлуват безцеремонно. Tableau!2
Не зная защо ми дойде този епизод на ум. Ей тъй, да се посмейте за Н[ова] год[ина]. Дано я минете весело, че стига вече сълзи. Се вярвам да се видим през нея. Дойде ми на ум няма ли в обиколката си да посетите и Италия? Да идем заедно в Сицилия на пролет? 
[...]
Ей сега-що изпратих г-н и г-жа Таджер, които ми бяха дошли на гости от Милан. Те са много любезни, пращат ми белг[ийски] вестници. Викат ме да ида с тях да чуя „Парсифал” в Скала. Но дали ще мога да изтрая. А вие какво чухте вече?
Пишете ми впечатленията си - дано ми нагласите разстроената муза.
Добре направи, Бояне, да настоиш за Берлин, че сняг и планини и у нас ги има, но да подишате духа на изкуството сега.
Какво чувате от нашенско? Ризов пише, че всичко отива на добре и Таджер също казва. Но вест[никарите] не са тъй оптимисти.
А propos за Яворови. Излиза, че тя се е самоубила и в смъртта си милата Лора излезе по-умна, отколкото в живота, че не всякой знае да умира навреме и да си купи едно хубаво бъдеще. Ще ме обвините в жестокосърдечие. Надали отдалече някой е плакал повече за това хубаво цвете, с което се гордея, че е пораснало на наша почва. Но за нея нямаше мъж в България. Яворов не можеше да се подаде на капризите й, нито пък беше доста мъдър да я изведе на другия бряг. Имам ли право или не. А колкото за него, съдбата знай защо му извади окото. Ако оцелей, сега ще чуеме истината и хубавото от него.
Ръката ми не върви вече.
Времето днес е най-черно. А цели две недели слънцето правеше сянката ми още по-черна.
Елате ме целунете, че съм сама саменинка. Как сте вие двамата? Турете ме помежду си и ми приказвайте цялата година.
Довиждане – Мара

Берлин, 5.II. 18
Мили Бояне,
Намислила бях да те освободя тая година от мъчната длъжност, която мълком и търпеливо изпълняваш, но няма кой да те замести. Да, няма кой и в сърцето ми да те замести. Вие с Дора сте с златни букви запечатани в него, златни мои другари в скръб и радост.
Дора навярно скоро ще се върне при тебе, когото все тъй обича. Аз впрочем отдавна не съм чувала за нея нищо. Изгубих й следите. Твоите дали ще намеря някога? 
[...]
Скоро ще те изненадам със своята сбирка, посветена на моите мъртви. Като pendant3 - готвя за живите скъпа друга.
Дай да ти стисна хубавата ръка
Мара
Р.S. Ако можеш, прати пенсията по-скоро до Deutsche Bank.

И ОЩЕ...

До Александър Паскалев
[картичка
печат от 31.III.1912]
Пенчо е болен, та аз Ви пиша. Ако е дошел срок да получи някоя пара от Вас (па и да не е дошел, дано може и без срок) правете, струвайте, пратете, казва, нещо за Великден. Обадете също дали ще можете печата една книга критически очерк било за чужди писатели или за наши неща. Туй то...

[картичка
печат, от 17.V.1912]
Пенчо Ви благодари за 150 л. Извинете, че закъснях да сторя това по-рано, защото и аз не бях добре. Днес натоварихме П. Тодорова с един вагон м[ного] здраве за Вас.

Господин Паскалев,
Пенчо благодари за писмото, и обещаното ще чака в началото на април. Що се отнася закритическ[ите] очерки, които той иска да издадете, те сами по себе си се разделят на два дяла (собствено на 2 книги): 1) чужди писатели и 2) наши. Чуждите са: Душата на поета (Общ очерк за творческите способности на поета), Адам Мицкевич, Змай Йованович, Алекс. Петефи, Алфред Тенисон, песните на Гете, три статии за Пушкина: а) скръбта на поета, б) национален поет, в) Пушкин в България; Хайне в България, История на една песен (Хайнева Бор), Очерк на европ[ейската] и българска литературна скица, Ницше и една реч за Толстоя. Последните две са в ръкопис, всички други са печатани в разни години на „Мисъл”. Разбира се, че ще бъдат печатани с поправки и допълнения. Втората книга ще е само от български неща, също тъй печатани в „Мисъл” и другаде, също тъй с поправки и допълнения. Те са: П.Р.Славейков, А.Константинов, Хр. Белчев, Преди и сега, Жив е той, жив е, Бай Ганъо, Любовната народна песен, За българский език и култура, Националния театър, Модерен поет и др. За хонорара на тези неща (разбира се, не поправени и допълнени) ще можете да пригледате в „Мисъл” и да се убедите прилягат ли за издаване в отделна книга. Предметите, които се третират в тия очерки не са третирани от никой други бълг[арски] писател, а се изучават в училищата и Пенчо вярва, че това е достатъчна гаранция за тяхното разпространение.
Ако се наемате за издаването им, пригледайте ги в „Мисъл”, ръкописа ще Ви пратя щом го поискате за печатане. Все едно е кои ще печатате по-напред. Но нему се чини, че би било по-добре по-напредчуждите. Сърдечни поздрави от двама ни.

Charlotenburg - Berlin, Droysenstr. 18
23.II.14
Уважаемий Господин Паскалев,
Научих се че III ч[аст] от Кърв[ава] песен ще бъде готова идущата седмица. Пратете ми един от хубавите и 4 от обикновените тука, моля.
От хубавите би трябвало да се пратят и на след[ните] г.г.:
D-r Alfred Jensen – Stockholm, Dalaqaton 14,
в Дружеството, дето Пенчо е Почетен член – Москва
на Аrr. Рr. Guido Chialvo, Roma
Via Lundovisi 38 - (само III част, той има 2 първи)
Г-н tadeusz Micinski, Warszawa
Parkowa 19 (II и III пес. има (I-а хубава)
Което е за Г-н Боян Пенев (от хуб[авите]) моля, да предаде г-ну Владимир Василеву (по негово желание), а останалите на брата ми Кръстю Ангелов (след като г. д-р Кръстев се разпореди кому каква да се даде).
Би трябвало да се прати и на г-на Милюкова в Петербург, каквато намерят за добре г.г. Кръстев и Тодоров. Обикновените три части и 2-ия сборник „Мисъл”, обичате ли веднага да пратите на Dr. Georg Adam, Jrrenanstalt Buch b. Berlin? Той се сърдел, че ги няма още, ако ги знай, може би, ще преведе нещо.
Получихте ли ми картичката за Н[ова] Г[одина]? Все така ли зает?
Чувам че г. Яворов почнал редактирането на списанието. Значи той вече е съвсем добре? Хайде, да бъде на хаир. Аз съм уверена, че той сега ще ни даде много ценни неща. Поздравете го. Вам поздрав от г-н г-жа Пеневи и от преданата Ви
Мара Белчева

Charlottenburg,
8.IV.14
Уважаемий Господин Паскалев,
Благодаря Ви за 5-тях книги от Ш ч[аст] на Кървава песен както и за ония, който сте разпратили на означените от мен лица.
Вчера и г-н Г. Адам се похвали с Вашето внимание.
С каква радост се почна печата и с каква скръб се привърши. Как жестока бе съдбата. Само 3-4 седмици още, и той щеше ни остави онова, което беше вече отбелязано в душата му, като лебединна песен...
Но, сълзите вече не помагат.
Чувам, че на литературната вечер г-н Огнянов го е възкресил за няколко минути пред публиката. Както се вижда, той от ден на ден ще става на всички все по-мил. И тука срещнах много негови другари.
Днес, утре очаквам г.г. Кръстев и Яворов от Виена, че тогава ще потеглим за Прага. Дано се помогне на бедния. Ние сме настръхнали пред една такава среща, ако и да знаем, че той с присъствието си, ще облекчи тягата ни.
Приемете на трима ни сърдечните поздрави. Обаждайте се сегиз-тогиз.
Преданата Вам Мара Белчева

Berlin, 14.XII
Уважаемий Господин Паскалев,
Вашата готовност да издадете стиховете ми ме трогва. Само че аз, види се, не съм късметлия: ето повишиха вече с 80% цените и Вие, кой знай, ще ли се съгласите на това. Докато се разбереме, всичко се изменя. Но, аз пак не губя надежда. Нали сега в България се интересуват и от поезия, ако и да е моята. За хонорара оставам на Вас и на г-н д-р Кръстева да решите. Сега е всичко не като преди, тъй че не знам сама какво струвам.
Ще чакам телеграфически отговор Kaiser Franz Grenadierplatz 3. Сега съм Kurfurstendam при брата си, но той днес вече оздравя. Беше опасно болен. Той съжалява, че не се разбрали: Jendes - Vores бил назначил за следующий ден, а г-н Кр[ъстев] пребързал. Както и да е, ще кажем - като българи - „всяко зло за добро” и ще се примирим. Дожаля ми за всичко наше, за Вас, за г-жа Паскалева.
Поздрав и на юнака. Сърдечно предана
М. Белчева

Berlin, 18.I.18
Уважаемий Господин Паскалев,
Сбирката е вече под печат. Ще носи заглавието: „На прага стъпки”. Избрах тъмни корици, защото ще се печата със златни букви. Колите са 8. Стилът е модерен. Аз побързах, защото рискувах да изпусна и таз хартия. Вашата телеграма дойде навреме. Благодаря Ви още веднъж за доверието, с което ме почетохте. Аз съм доволна от хонорара. Дано имате щастие с моето - щях да кажа - нещастие. Защото то ме накара да пея.
Първата си книга ще посветя на моите мъртви; а втората като pendant - на моите живи.
Кончето на Вашия син щеше да бъде пегаса на музата. Защо го оставихте да го нарисува?
Как посрещнахте Нова Година? Желая Ви я най-добрата. Надявам се да Ви сваря весели и доволни.
Нели скоро ще дойде мирът? Или и Вашият син ще порасне до тогава?
Сърдечни поздрави от брата ми и мене
Ваша предана
М.Белчева
Р.S. Най-добрите ми спомени на госпожа Паскалева.

Berlin, 26.II.18
Уважаемий Господин Паскалев,
Знаете ли как ме зарадва писмото Ви? - както когато Ви видях у дома, в салона, да говорите с Пенча за „Кървава песен”. Колко години има от тогава, колко тъжни дни! Сега иде нова пролет. Вашият син ще Ви бере нови цветя. Дано все добре и весели да Ви чувам всички Ви.
Аз тъкмо щях да пиша за издателската фирма да се постави на първата страница, ако и да беше късно, и ето дойде телегр[амата] на г-н Кръстева да я оставя само на 3-та стр[аница].
Дано Ви хареса изданието. Нямаше други букви, първата да мине така, че ако ще Господ да доживея второ издание, тогава ще избера други. Съгласни ли сте за 80 екз[емпляра] и на истинска холандска Butterenpapier. Формата ще е малко по-голяма и те ще бъдат подвързани. Ако ми харесате книгата, ще се върна скоро в България. Сега сърдечни поздрави Вам и на госпожа Паскалева. Кога пак - в Швейцария?
Преданата Ви Мара Белчева

Hern C. G. Roder
Verleger
Leipzig
Gerichtsweg 5 - 7
отстрани е написано: Сбирката ще бъде готова в началото на март.

Берлин,
25.VI.18
Уважаеми г-н Господин Паскалев,
Днес Ви телеграфирах за една „значителна” сума пари, които печатарят поиска заедно с почването на печата. Вие по-добре ги знаете тия работи. Аз мисля че нему направо ще ги пратите, нели? Адресът му е ясен: Herrn G.G Roder, Gerichtungsweg 5 - 7.
Колко неприятности имах да знаете! Но, най-сетне, криво-ляво ще я имаме.
За луксозното издание писа г-н д-р Кръстев, че не бихме се каяли, ако отпечатаме повече екземпляри и понеже се намери още не холандска, но все пак хубава хартия, аз си позволих да поръчам: от чисто холандска 80; от друга - 75 и от трета имитация на холандската - 50, тъй че всичко 205 ек[емпляра]. - За тяхната подвързия - ако искате някои подвързани (аз все таки поръчах за 20, най-малко, сурова коприна) тъй като няма кожа, ни пергамент поисках дебела ленена хартия, която не ми толкова хареса, но ако Ви се види много скъпа коприната, ще вземем нея, или никаква. Суровата коприна е хубава, но трябваше да върна мострата.
Много набързо Ви пиша, за да мога веднага да пратя с Balkanzug писмото.
За изпращането на книгата обеща г-н полковник Никнфоров да стане бързо.
Приемете Вие и госпожа Паскалева моите най-сърдечни поздрави.
Ваша предана Мара Белчева

Wertаch bei Kempten, 19.IХ.18
Уважаемий Господин Паскалев,
Не мога инак да си обясня Вашето мълчание, освен че сте пак на фронта.
Книгата ми, както виждате, е вече готова и чака износът. Аз сега писах на брата си по тоя въпрос. Разкошното издание чака, защото не зная искате ли подвързани с коприна екземпляри по нямане кожа, или не?
Много бихте ме задължили, ако с една дума кажехте, какво да правя.
Надявам се да не сте се разкаяли с нагърбването по тая работа.
Аз засега, съм на поправка в Бавария. Опитвам се да работя, но още не върви. „Гладна мечка хоро не играй.”
Към Черна чувам било зле. Моят брат къде ли е? Тъй съм неспокойна. Дано всичко излезе на добре.
Как сте Вие, госпожа Паскалева и наследникът? Поздравявам Ви и желая всичко най-хубаво.
Преданата Ви
Мара Белчева

Wertаch, 10.VIII.20
Уважаемий Господин Паскалев,
Когато бях вече изгубила всяка надежда да Ви чуя, Вие дойдохте, и пак ме зарадвахте, и аз забравих какво ми е било. Колко нови бели косми имам, нали не Ви трябва да знаете?
Все пак съм и аз млада майка, и дано моето чедо бъде добре прието, дано Ви не създаде нови грижи, че Вашите не са малко. Колко сте трудолюбив, колко допринесохте за развитието на българина. И все пак? Или? Още нищо не се знае, ние преживяхме пак богомилски времена. Кой знай кое семе ще пусне корен. Сега още берем плода на Базовото дърво... Днес ми писаха, че г-н Вл[адимир] Василев бил зле болен, дали е вече добре? Не мога Ви изказа колко се разтревожих. Моля, стиснете му ръка от мен. Останали са една шепа хора и тях мъчи съдбата. Стига вече!
Благодаря Ви, че се сещате и за мен, за нашето Швейц[арско] пребивание. Как Ви се радвах тогава! Дано бъдете все тъй щастливи. Целунете гол[ямото] момченце и малкото момиченце от мен. Те имат добър залог за добър живот. Г-жа Паскалева има на що се гордей. Стискам й ръка. Аз тия дни не съм сама: има две българки и ед[ин] студ[ент] българин при мен. Не бях говорила от м[есе]ци на никакъв език. Живея в стаите на една учителка, която си наела други 4, защото е със сестра си. Готвя, шетам сама. Пиша, чета, разхождам се тук, а мислите ми са в България. От две год[ини] не съм била в Берлин, иска ми се да прескоча и свършвам... [по-нататък изречението не се чете]
На края Ви крайно благодаря за хубавото писмо.
Вам предана
М.Белчева

25.III
Уваж[аемий] Г-н Паскалев,
Знайте, може би, че съм натоварена с една антология за Пенча. За тая цел ще Ви моля да ми доставите неговите съчинения двойни екземпляри, за да мога да режа и лепя, да улесня печатница и коректори. То е Ваше издание и вярвам че не ще попречи на общото, което до тогава ще се продаде.
Моля и за последния „Златорог”, който още не ми е пратен.
Какво ставате? - аз бях извънредно заета и с превода на „Потъналата камбана”. Дали няма Вие да я издадете пак - но това по-сетне.
Сега сърд[ечни] поздрави Вам и на г-жа Паскалева
М. Белчева

24.IX.25, Созопол
Драги Г-н Паскалев,
Сега получих покана за 1000 л[ева], които ми пращате за сметка на моите „Сонети” и аз бързам да Ви благодаря от все сърце за тях. Много навреме ми дойдоха. В Созопол е тъй хубаво, че не ми се връща в студената София, но като помисля за толкова мили образи, пак ми домилява за там. Научих се, че Вие ще се местите от квартирата, дано сте намерили по-хубава. Вярвам да сте се поправили всички от Варна.
Най-сърдечни поздрави Вам и на хубавата г-жа Паскалева.
Децата целувам.
Ваша Мара Белчева
Източник znam.bg

От Мара Белчева до Пенчо Славейков

„Откак те познавам, има ли вече(нещо) от оная жена, която блуждаеше из празното пространство и въздуха без слънце, която ненавиждаше себе си и със света заедно, защото диреше възвишеното, без някой да й е дал истинска насока?А сегашната! Колко тя е силна, как е честита, че има своя мир, в който друг не смее да влезе освен нейния избраник и спасител.”

„Аз обичам ненадейното, но все пак обичам и да се надявам: на нови целувки...на ненаситни прегръдки и други такива....Яд ме е само, когато криеш от мен, дори от близките си някои: чу ли, крадец на моите мечти?”

„Ти искаш умно писмо от мен, с начало, среда и край. Че не са ли писмата отражение на душата, на целия човек? Че кога съм имала въобще начало: и в живота си не почнах ли от края? Ех, умно лудо, най-поетичното ми творение ще си остане моята обич към тебе, мило. Тъй се случи с теб. Видях те и ми се стори, че тъй много знаеш за света, защото за пръв път ти какво не ми каза? Че нямаш пари;че ще се жениш; че докторите съветвали не знам що си; с една реч, не остави мен да продумам. Едва когато почнах да пея, тогава ти онемя, скоро сетне сбогом, за да дойдеш още по-скоро. И аз все мислех, че те познавам и скоро ще дойде разочарованието каквто от всички почти хора... Теглили далеч един от друг, радвали се далеч един от други, зидали те години, една след друга, за да иззидат гнездо от чист кристал на своите въздишки. Сега няма освен крилца един до друг да свием, мой славей и само аз храна сегиз-тогиз да хвръкнем, за нашите малки още неизлюпени птички. Аз винаги, от малка, най-високото дърво правех въздушно гнездо, което вятърът е един дъх разваляше. От малак се не боях от хали, бури, гръм и светкавици. Обичах големи висини да гледам. И когато всичко се крие в своята черупка, обичам да гледам светлия или мрачния свят. Чувства бегли са били моят елемент. Скоро дайте емоции вие, стихии чудесни, дайте скърби, радости, глупости безчет...Затуй поисках теб за другар, мой мили, че ти ме караш да танцувам, караш ме да излизам от себе си, да влизам в теб, за да изляза пак аз тъй луда и ненаситна за нови чувства и вълнения....
Да знаеш как се мразех, преди да те обикна!”...ОР+